На края на листа беше написано с молив „Досието към 74“.
— Точно така.
— Ето там — и тя посочи към тъмната редица заключени шкафове.
— Това е.
— От заключените.
— Не ме изненадва.
Чу се металическо прещракване.
— Какво беше това? — попита Стоун.
Шарлот не отговори. Очите й се бяха разширили. Наблюдаваше Стоун, докато той оглеждаше помещението.
— О — каза най-накрая той. — Това е вентилацията, включила се е току-що.
Сега тишината се нарушаваше само от неясно доловимото жужене, въздухът се изпълваше от оркестъра на прецизните инструменти, които поглъщаха влагата и поддържаха температурата точно на 15 градуса по Целзий.
Той бръкна във вътрешния джоб на сакото си и извади малка тъмносиня кадифена кутийка и малко черно фенерче.
— Един стар трик.
Упъти се към тъмната част на помещението.
— Виждаш ли? — попита го Шарлот.
В отговор той включи фенерчето.
— Няма смисъл да стряскаме гостите на Леман. Така хубаво се забавляват.
Малкото ярко петно освети шкаф 74. Бе старомоден шкаф за архиви, боядисан в убито тъмнозелено: Вероятно бе от края на 40-те или началото на 50-те години.
Пъхна двата инструмента в ключалката. Единият шперц с дължина около двадесет сантиметра и форма на удължено Г. Другият приличаше на шило и наподобяваше фиба или по-скоро зъболекарски инструмент. Притисна шперца към ключалката, за да задържи пружината, и повдигна палците на резето един по един. Беше пробвал и на други ключалки, но това бе първият му сериозен опит, който се оказа и малко по-труден, отколкото очакваше. Усети как шперцът леко поддаде, когато вдигна палците на резето, най-накрая ключалката прещрака и се отвори.
— Какво правиш, Чарли, за бога?
— Разбивам ключалката. Стори ми се, че тези ценни документи трябва да са заключени.
— Ако някой те види…
— Шарлот — каза спокойно Стоун. — Уинтроп Леман е един прекалено скучен, прекалено старомоден човек, с прекалено остарели разбирания за това, какво представлява държавна тайна. Боже мой, та тези неща тук са отпреди десетки години. Каквото и да е направил, за да помогне на баща ми, каквато и задкулисна помощ да ни е оказал, убеден съм, че това за него е затворена страница…
Гласът му заглъхна. Дълго време не проговори.
— И все пак, къде се научи да разбиваш ключалки?
— Онзи мой приятел, детективът, ме научи. Сойър — измърмори в отговор Стоун. Явно вниманието му бе насочено другаде.
— Страхотно — отвърна тя неудовлетворено.
Изведнъж сякаш буца лед заседна в стомаха му. Чуваше единствено ударите на сърцето си и собствения си дъх, който издишваше със свистене.
— Какво има, Чарли?
— О, господи! — успя единствено да каже той с пресипнал глас. — Ето го.
— Какво?
Тя стана и отиде до мрачната част на хранилището, където стоеше Чарли, а снопчето светлина на фенерчето падаше върху някакъв пожълтял лист хартия. Зачете през рамото му.
— О, Чарли — възкликна тя с треперещ глас. — Божичко! — Прегърна го през кръста и го притисна към себе си. — Божичко, Чарли, толкова съжалявам.
— Шарлот, там има телефон — каза стегнато Стоун. Трябваше незабавно да се свърже с баща си. Не бе нужно нищо, освен кратък телефонен разговор, само да разменят по няколко думи, които за друг човек щяха да са напълно неразбираеми. — Трябва да се обадя. Моля те, включи фотокопирната машина и ми изкарай тези страници в два екземпляра. Аз трябва да се обадя.
Точно в този момент в едно малко студио на Източна 73 улица, взето под наем, един мургав мъж с тъмна коса следеше радиопредаване, което се записваше на малък касетофон. Някой, запознат с множеството съветски националности, би открил в лицето му азиатски черти. Слушаше примирено като човек, който от дълго време върши някаква еднообразна работа, при все че мрази еднообразието. Палеше една след друга цигарите „Марлборо“.