Десет приключения на Лиско
- Автор: Априлов Борис
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Десет приключения на Лиско». Краткое содержание книги:
— Водатааа!… Ехаа, водата!… Чудна вода!… Ха-ха-ха!… Хе-хе-хе! Водата е най-хубавото нещо! Тра-ла-ла!… Тра-ла-ла!…
Лисичето изведнъж почувствува, че зад гърба му има някой. Обърна се рязко и примря от уплаха, но се съвзе.
— Какво се е развикал този? — запита Димби.
— Димби, здравей!… Защо се върна?
— Нали знаеш?… Отначало ме хвана страх, но си казах: да става каквото ще… приятел не се изоставя… е, и сега ме е страх… Какво вряка този?
— Нищо. Радва се.
— Ще си изпатим, ей!
— Ооо, Домби, здравей!
— Знаеше, че ще се върна, нали?… Какво се е развикал проклетникът?
— А Мокси?… Не го виждам.
— Тук съм… Отидох да пусна чешмата. Лиско се обърна към варела и извика:
— Чимии, разбра ли, върнаха се!…
— Не ме интересуват! — провикна се Чими. — Нищо не ме интересува!… Ох, че приятнооо!… Тра-ла-ла! Тра-ла-ла!… От всичко най обичам водата! Охааа!… Най-хубавото нещо на света!… Кажете ми нещо по-хубаво от водата!… Има ли нещо по-сладко от реката!… А?… Нямааа!… Ехааа!… Глупаци, нищо не знаете!… Тя е по-красива от слънцето!…
— Къпе ми се! — промълви внезапно Димби.
— И на мен! — присъедини се Домби.
— Умирам да си легна във водата! — добави Мокси.
— Сега — отвърна им Лиско. — Да видим чудото и тръгваме!
Чими продължаваше да пее и крещи. Големият варел се пълнеше, пълнеше, пълнеше, пълнеше, пълнеше…
— Идвааам! — извика извън себе си Чими.
— Ела! — извика тръпнещото лисиче. — Чакаме те!
— Изкачвам сеее!
— Голямо приключение си направихме! — засмя се Лиско.
— Идааа!
— Ела, проклетнико!
— Ела, пакостнико!
В настъпилото мълчание върху варела се показа един жабок.
— Жабокът Чими! — представи се той. — Спасен съм!… Глупаци, довиждане!
Чими скочи от варела на тревата и бързо се отправи към реката.
— А! — каза Димби.
— А! — каза Домби.
— Море, да знаех! — каза Мокси.
Лиско се смееше.
После каза, че всъщност е едно от най-интересните им приключения — не е малко да спасиш живота на един проклетник, защото всички спасени досега, поне в книгите, се оказват все добри същества, а да спасиш проклетник… Ехее!
— Ехее! — каза Мокси и тръгнаха към реката, по мокрите следи на антивеществото.
ЧАСОВНИКЪТ
Мокси вдигна глава от тревата и огледа корема си. Беше дошъл денят на първия експеримент. Навсякъде се говореше, че да се яде малко е здравословно, така се достигало до дълбока старост. Ето защо Мокси вдигна глава от тревата и погледна корема си — стори му се добър на вид, леко издут, беше време да прекъсне закуската и да се занимава с нещо, което не е свързано с яденето. Ах, как му се ядеше!… Тогава Мокси разбра, че експериментите от този характер са за други, че той не може да прекъсне, че няма да прекъсне и отново ще се надумка до припадък. Тази сутрин тревата му изглеждаше по-сладка от всякога — свежа, напръскана с кристална росица, сякаш всяка тревичка ще се пукне от напора на витамините.
Толкоз по въпроса за експериментите. Мокси наведе глава и захрупа.
Домби се приближи бавно, седна кротко настрана и налапа някакво стръкче. Магарето го усети зад гърба си.
— Домби, ти ли си?
— Да.
— Много ми е скучно, Домби. От няколко дни не виждам никого. Свърши приключението с куфара, свърши и приключението с варела — всички се пръснахте, няма с кого да си направим едно ново приключение.
Магарето наведе глава и захрупка отново.
— Ех — въздъхна Домби, — не знам…
Едва сега Мокси се обърна и погледна своя гост.
— Домби!
— Какво, Мокси?
— Ти си тъжен.
— Така ти се струва.
— Слушай какво ти казвам!
— Не е вярно!
— Мълчи!
— Ще мълча.
— Няма да мълчиш!
— Добре де, няма!
— Няма да мълчиш, защото ще се пукна от скука!… Къде е Димби?
— Мокси, това за храната е вярно!… Забелязал съм, когато се наям до пукване, ставам тежък и неподвижен, нещо ме притиска ей тук, дърпа ме надолу, гледам да си полегна, не мога да тичам; идва Лиско и казва да отидем на реката, но не ми се отива, все едно, че съм натоварен с нещо тежко, което трябва да мъкна чак до реката и да си го върна обратно, докато Лиско припка наоколо, подскача и се гмурка във водата.
— Това е вярно — съгласи се Мокси. — Забелязал съм го поне сто пъти, напарил съм се и пак…
— Какво пак?
— Гледам да се наплюскам. Защото, Домби, има удоволствие и в яденето. Хванеш тревичката, огънеш я, почувствуваш я на езика, лапнеш я, после я погълнеш — голяма работа! Това удоволствие не може да се замени с нищо. Не ми говори пък, ако вместо трева консумираш тръни… Да си разправя нашият Лиско, че тръните свършват…