Убийството като шедьовър
- Автор: Кейс Джон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Убийството като шедьовър». Краткое содержание книги:
От Шон и Кевин няма и следа. Полицията се включва. Отначало заподозрян е бащата — Алекс. Но тогава защо никой не може да си обясни малката фигурка оригами, която Алекс намира, след като се връща в празния си дом? Или купата с вода, оставена на най-горния рафт на гардероба му. Или…
Алекс решава, че трябва да впрегне собствените си умения на телевизионен кореспондент, за да спаси близнаците от незнайния им похитител, когото е нарекъл Флейтиста. Който и да е този тайнствен непознат, очертаващият се профил подсказва, че Алекс е изправен пред едно чудовище с мисия.
Лиз стои до мен и току се дърпа назад пред шума и светлината на прожекторите.
— Аз съм Алекс Калахан — започвам.
Обръщам се към човека или хората, похитили Кевин и Шон, с призив да ги върнат, обръщам се с гореща молба към зрителите да бъдат нашите очи и уши, да се обаждат на горещата линия с информация.
Със закъснение осъзнавам, че трябваше да настоя Лиз да говори повече. Дори и в собствените ми уши гласът ми звучи отработен и спокоен — гласът от репортажите ми. Опитвам се да дам израз на искреното си отчаяние на обикновен гражданин, но не се получава. Оставам с едно чувство, което познавам твърде добре. При директните интервюта е трудно да се предскаже кой ще прозвучи убедително и кой — фалшиво. Днес аз попадам във втората категория. Оставам с усещането, че съм изнесъл представление, и то не особено успешно.
Лиз компенсира това. Изреченията й са накъсани от хлипове, но тя въпреки това не спира да говори — проява на храброст, която е толкова трогателна, че забелязвам блясък на сълзи в очите на някои от репортерките. Накрая тя се обръща директно към момчетата.
— Кевин? Шон? Ние с татко ви… ние ви обичаме… толкова много! И ще ви намерим! Където и да сте. Обещавам! Ще дойдем и ще ви намерим. Вие просто… се дръжте.
Това е, силите й са свършили и не може да продължи. Обръща се рязко към мен, блъсва лице в гърдите ми и свива ръце над главата си, сякаш очаква някой да я удари. Отпуска се в ръцете ми и след миг си давам сметка, че ако я пусна, просто ще се свлече на земята. Репортерите продължават да задават въпроси и фотоапаратите продължават да ни засипват с шеметния си преграден огън, докато влача жена си през прага на дома ни.
Който вече не чувствам като убежище.
За щастие Лиз спи, когато двамата полицаи от К–9 пристигат. Дошли са да вземат непрани дрехи на момчетата, включително и чаршафите от леглата им. Следотърсачката Графиня — овързана в преплетена кожена сбруя — седи до краката на водачката си и диша тежко, докато полицаите разделят дрехите в два големи найлонови плика.
— Защо правите това? — пита Джак и сочи двата плика. — В единия са нещата на Кевин, а в другия на Шон, така ли? Защото ми се струва, че ги объркахте.
— Не точно — отговаря полицайката.
— Тоест? — настоява на своето Джак.
Тя гали Графиня по врата.
— Има и друго куче — казва тя, почти шепнешком. — Корки. С него работи друг водач.
— Моля? — казва Джак. — Бихте ли говорили по-високо, млада госпожо?
Тя плъзва поглед към партньора си и той подхваща обяснението:
— Графиня е куче следотърсач, нищо повече — казва той. — Води се по миризмата. Вероятно сте виждали хрътки във филмите?
Джак кима.
— Но има и друг вид кучета, сър, които се използват в такива случаи, специално обучени да откриват… ами, обучени са да откриват… останки, сър. Дори в езера и реки… нали разбирате, под вода. Невероятно е. — Забива очи в пода.
Джак затваря рязко очи и за миг изтръпвам от страх, че ще се пречупи.
— Мили Боже! — казва той и поглежда към мен. — Нито дума за това пред Лизи.
— Трупни кучета — прошепва полицайката. — Така им казват.
9.
Денят минава някак — водовъртеж от емоции, накъсан от сякаш стотици телефонни обаждания. Говоря с Шофлър пет-шест пъти, но няма нищо ново, освен промяната в разписанието му — вместо „по някое време днес“, ще дойде „по някое време довечера“.
По съвет на неколцина приятели се обаждам на една детективска агенция и говоря с човек, когото бях интервюирал преди време във връзка с един репортаж за руската мафия в Брайтън Бийч. Преди да съм му казал за какво се обаждам, той събира две и две:
— О, Боже, изчезналите близнаци! Господи, това са вашите момчета, не се бях сетил…
Дава ми името на най-добрия си служител в издирването на изчезнали хора — жена на име Мери Макафърти. Уреждаме си среща за следващия ден. Тя ми дава списък на информацията, която ще й бъде необходима.
— Ще ви направим намаление — казва ми тя — и ще свършим работата на половин цена.
Но дори и така няма да е евтино. Седемдесет и пет долара на час, вместо сто и петдесет. Плюс разходите.
Няколко пъти говоря с Криста в телевизията — която, съобщава ми задъхано тя, е обявила десет хиляди долара награда. Снимки на момчетата, съобщение за наградата и номерът на горещия телефон ще бъдат показвани над кадър на всеки кръгъл час.
Говоря с една жена в центъра за изчезнали деца. Те са задвижили „локаторно“ търсене по електронната поща, което чрез сложна система от електронни указатели може да достигне — с прикачен файл със снимка на момчетата, физическо описание и информация за горещата линия — до повече от три милиона души.