Убийството като шедьовър
- Автор: Кейс Джон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Убийството като шедьовър». Краткое содержание книги:
От Шон и Кевин няма и следа. Полицията се включва. Отначало заподозрян е бащата — Алекс. Но тогава защо никой не може да си обясни малката фигурка оригами, която Алекс намира, след като се връща в празния си дом? Или купата с вода, оставена на най-горния рафт на гардероба му. Или…
Алекс решава, че трябва да впрегне собствените си умения на телевизионен кореспондент, за да спаси близнаците от незнайния им похитител, когото е нарекъл Флейтиста. Който и да е този тайнствен непознат, очертаващият се профил подсказва, че Алекс е изправен пред едно чудовище с мисия.
Приятели и познати се обаждат с дузини.
В пет часа си давам сметка, че момчетата ги няма вече от двайсет и четири часа. Не го споменавам пред никого.
В шест и половина едно смутено мексиканче доставя храната, която Лиз е поръчала от Сала Тай. Баща ми оглежда подозрително храната. Джак се храни със завиден апетит и подканя дъщеря си да направи същото.
— Важно е да си поддържаш силите, миличка.
Майка ми хапва малко и казва на баща ми:
— Наистина, Боб, не е лошо.
Става седем, осем, девет.
Време за лягане. Буден съм от толкова дълго, че започвам да усещам как съзнанието ми възприема света по различен начин, макар че не мога и да си представя как бих могъл да заспя. Лиз действа трескаво, разпъва дивана в кабинета за баща си, сменя чаршафите в спалнята, която е определила за моите родители. Аз вървя след нея и нося хавлиите и чаршафите. Намерението й е тя да спи в детската, но на прага застива.
— Не мога… не мога да спя тук — казва тя. — О, Боже… Алекс… — Започва да плаче и аз я прегръщам, но тя се стяга, когато я докосвам, дръпва се и сълзите й пресъхват. — Ще спя на канапето в дневната — обявява тя. — Ти легни в хола.
Отправя се към банята. Следвам я с купчината сгънати хавлиени кърпи. Застава пред тоалетката и се поглежда в огледалото. После погледът й се плъзва към чешмата. За миг виждам изражението й в огледалото, после тя обръща към мен озадаченото си лице.
— Откъде са се взели тези монети?
Тоалетката е с плот от имитация на мрамор. Точно между вградените в плота кранове за топлата и студената вода има редичка десетцентови монети, от онези с главата на Статуята на свободата. Седем, подравнени, на равно разстояние една от друга.
— Не знам — казвам аз.
— На момчетата ли са? Да не са започнали да събират колекция?
— Едва ли. Не.
Не са. Не съм виждал тези центове преди — а бих ги видял, ако са ги сложили там. Навик ми е да стоя и да гледам как Кевин и Шон си мият зъбите, за да съм сигурен, че се занимават с това повече от две секунди, че след това си изплакват четките и пускат водата да отмие пастата от мивката. Не че толкова държа на устната хигиена. Правя го заради Лиз. Знаех, че ще ми потърси сметка при всеки признак за евентуален пропуск. Няма начин да не съм забелязал редичка от монети върху мивката. А видът им ме хвърля в ужас. Изглеждат ми като някакъв умопобъркан знак или послание.
— Някой ги е сложил там — казвам на Лиз.
— Кой? Какво?
— Похитителят.
— О, Господи! Алекс…
— Ела за малко — казвам аз и я дърпам към детската стая. — Искам да видиш нещо. — Соча й малкия хартиен заек върху раклата. — Това да е на някое от момчетата? Защото не го бях виждал преди…
— Не — казва Лиз, — и аз не съм го виждала. — Поглежда ме разтревожено. — Алекс… този заек. Монетите. Какво означават?
— Не знам.
Сълзи се събират в очите й, но тя ме отблъсква, когато се опитвам да я успокоя. Тръгвам след нея обратно към банята, където тя си издухва носа, плиска лицето си със студена вода, после го трие ожесточено с кърпата.
Когато чувам силното тропане на вратата, клеча на ръце и колене в дневната и безуспешно се опитвам да разпъна дивана. Джак и баща ми се редуват на пост при вратата и сега чувам дрезгавия глас на баща ми и нечий друг. Още се боря с дивана, когато баща ми и инспекторът се появяват на прага.
— Как сте? — пита ме Шофлър.
Вдигам рамене. Самият Шофлър също изглежда ужасно. Облечен е с омачкано ленено сако, едното копче виси на конеца си. Износените му кафеникави панталони са се смъкнали под шкембето му и дъното им виси. По уморените му очи се вижда, че има нужда от сън. Дрямка в колата по пътя насам би обяснила щръкналите кичури от дясната страна на главата му.
— Ако журналистите ви се качат на главите — казва той, — мога да изискам един полицай от тукашното управление да стои на пост пред вратата.
Вдигам рамене.
— Ще ви се обадя, ако сметна, че е наложително.
— И вие ли се занимавате с такива работи? — пита той и кима към предния двор на къщата.
— Правил съм го, да — казвам аз. — Това им е работата.
— Боб… нали така ви е името? — обръща се Шофлър към баща ми. Пъха пръст под колана си и си вдигна нагоре панталоните.
— Да, така е. Робърт Калахан. — Висок отсечен смях изригва от гърлото на татко. За онези, които го познават добре, това е сигурен знак, че нервите му са обтегнати до скъсване.
— Бихте ли повикали и другите?
Страх изпълва гърдите ми.
— Научихте ли нещо? Имате ли… новини?