Черният ангел (Дневникът на Йоханес Ангелос от падането на Константинопол през 1453 година — завършекът на христовото време по света)
- Автор: Валтари Мика Тойми
- Год: 1995
- Язык: болгарский
- Переводчик: Туула Паркусярви
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Черният ангел (Дневникът на Йоханес Ангелос от падането на Константинопол през 1453 година — завършекът на христовото време по света)». Краткое содержание книги:
Защо не можех да служа при владетеля на нощта? Пред очите ми се появи възбуденото зачервено лице на султан Мехмед. Появиха се жълтеникавите му очи на звяр, чийто поглед никой не може да издържи и от който гледа смъртта. Видях и месестия му закривен надолу нос, красивите похотливи устни, усмивката, що подмамва и предава. Много мъже, по-млади от мен, от сляпо възхищение и любов са готови да дадат живота си за него.
Той чете в оригинал писанията на Архимед и историята на Александър Велики. Познава картите на Птолемей и владее що-годе латински. Свободно цитира персийските поети. От Корана извлича онова, което му е от полза, а християните, дето доброволно му служат, не задължава да се потурчват. Сам той в нищо не вярва. Задоволява се с това, че ще владее света. И този свят той желае да владее изцяло. Константинопол е само първата крачка, за да докаже на себе си, че той е Този, който идва. След това е обещал още веднъж да превърне всички римски черкви в конюшни.
Защо не пожелах да му служа, въпреки че го обичах? Та нали никой не може да се възпротиви на желанието му.
Какво доказателство имам за това, че постъпих правилно, когато се отказах от него? Ако скоча сега от тази колона, дали ще ме хванат за ръцете ангели и ще спасят тялото ми от гибел. Това би било добро доказателство.
Не, това е само изкушение. Много по-лошо изкушение от желанието да се върна при Мехмед и да го помоля за прошка.
Не, не се хвърлих от върха на колоната върху плочите на площада. Примирих се с мисълта, че съм човек. Примирих се с оковите на времето и пространството. Та нали робът не притежава нищо. Не желая нищо да притежавам. Познанието ми е недостатъчно, словата ми са несъвършени. Колебанието е моята действителност. Затуй не се съмнявам в своя избор.
— Сбогом, Ана Нотарас, любима моя — простих се в сърцето си аз. — Не знам кой съм и никога не ще узная. Нека баща ти да стане султански васал и паша тук, в Константинопол, ако така е писано. Аз няма да се бъркам. Константин не те пожела, но може би султан Мехмед ще изправи неправдата и ще ти предложи брачно ложе, за да се обвърже с баща ти. Той има много жени. И за теб, гъркинята, ще се намери място сред тях.
След като се успокоих от бдението и от ужасните си изкушения, сърцето ми се разтвори за божията пустота и в нея се стопи всичката моя мъка. Коленете ми омекнаха, сърцето ми забави своя ритъм и аз се свлякох на земята в поза, която бях заучил, наведох глава и затворих очи.
— Сбогом, любима моя, ако вече никога не се срещнем — изрекох в сърцето си. — Никой не е бил равен на теб. Ти си ми кръвна сестрица. Ти си единствената звезда в моята самота. Благославям те затуй, че те срещнах. Благославям земното ти тяло и твоите очи! Благословена бъди!
Със затворени очи съзрях звезда дълбоко в себе си. Граииците на времето и пространството се стопиха, пулсът ми отслабна и крайниците ми започнаха да изстиват.
Но Бог не е студенина.
Звездата в мен избухна в ослепяваща безкрайност. Изгарящ екстаз ме обля с вибриращите си вълни.
Но Бог не е топлина.
Стопих се в ослепителното сияние — бях блясък в ярксостта, лъч в светлината.
Но Бог не е светлина.
Изведнъж притъмня. По-тъмно от мрака. По-безмълвно от тишината. По-милостиво от всичко. В тъма се разтворих.
Но Бог не е тъмнина.
След това не беше нито студено, нито топло. Ни светло, ни тъмно. Бог беше в мен и аз в него.
Държах в ръката си малък камък. Щом пръстите ми се отпуснаха, той падна между краката ми. Звукът от падналия върху паветата камък ме разбуди. Екстазът ми продължи не повече от мига, в който камъкът падна на земята. Когато човек усеща Бога, няма разлика между примигването на клепача и зимния сън. В божествената реалност времето не съществува.
Може би се бях променил. Може би от мен струеше светлина. Може би в този момент умеех да върша чудеса — да лекувам болни или с едно докосване да връщам мъртвите към живот. Но аз не се нуждаех от подобни доказателства, за да разбера кой съм. Доказването само по себе си е съмнение. Човешко е да се съмняваш и да доказваш. Не се съмнявах в нищо. В този смисъл бях равен на ангелите. Въпреки това се завърнах в оковите на времето и пространството. И робията ми вече не беше бреме, а дар.
2 февруари 1453
След като спах до вечерта, отидох да се срещна с Джовани Джустиниани, върховния комендант на генуезкия отряд. Той не беше на кораба си, нито във Влахернския дворец. Най-сетне го открих в арсенала, край горещите бляскави пещи. Стоеше, подпрян на двуострия си меч, широкоплещест, охранен и дебел, с една глава по-висок от всички, дори и от мен. Когато изстрелваше заповеди към императорските техници и леяри, гласът му наподобяваше търкалящо се буре. Василевсът го е провъзгласил за протостратор11, главен комендант на отбранителните сили в защитата на града от турците. Беше в добро разположение на духа, защото императорът му беше обещал званието стратег и остров Лемнос като наследствено владение, ако сполучи да отблъсне агаряните. Той е самоуверен и владее отлично професията си. Това пролича веднага по заповедите и въпросите, когато се мъчеше да открие размера и количеството топове, които арсеналът можеше да произведе, ако работи непрекъснато до идването на турците.
11
Протостратор — началник на страторите (началниците на телохранителните отряди).