Черният ангел (Дневникът на Йоханес Ангелос от падането на Константинопол през 1453 година — завършекът на христовото време по света)
- Автор: Валтари Мика Тойми
- Год: 1995
- Язык: болгарский
- Переводчик: Туула Паркусярви
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Черният ангел (Дневникът на Йоханес Ангелос от падането на Константинопол през 1453 година — завършекът на христовото време по света)». Краткое содержание книги:
— Джовани Джустиниани — заклех го аз, — баща ми беше грък. Кръвта на този прастар град тече и в моите жили. Попадна ли в турски ръце, султан Мехмед ще нареди да ме набият на кол. Не е ли по-разумно да продам живота си колкото се може по-скъпо.
Той обаче не ми вярваше. Понижавайки глас и оглеждайки се наоколо, бях принуден да го уговоря:
— При бягството си откраднах от султана една торбичка със скъпоценни камъни. Това не смеех на никого да издам. Сега може би разбираш защо не желая да попадна в неговите ръце.
Той беше генуезец и захапа въдицата. Зеленикава искра проблясна в очите му. Предпазливо се огледа, след което приятелски ме хвана под ръка. С миришещ на вино дъх Джустиниани се наведе и прошепна в ухото ми:
— Може би ще ти повярвам, ако ми покажеш тези скъпоценни камъни.
— Наетата от мен къща е на пътя ти, близо до пристанището — обясних. — Нали все още живееш на своя кораб?
Той се покатери непохватно върху огромния си кон. Двама факлоносеца потеглиха пред нас, за да осветяват пътя, а телохранителите му задрънчаха с доспехите си подире ни. Вървях уважително до него, с ръка на стремето му. Сребърните ресни на чула под седлото се спускаха чак до конските копита.
Слугата ми страхливо отвори вратата, на която войниците силно затропаха. Джустиниани се препъна в каменния лъв и изпсува. Фенерът затрепери в ръката на Мануил.
— Донеси ни телешко и краставички! — заповядах аз. — Донеси също така вино и чаши. Големите бокали.
Джустиниани гръмогласно се разсмя и нареди на хората си да го чакат на улицата. Стълбата заскърца под огромната му тежест. Запалих всички свещи, извадих червената кожена торбичка от скривалището й и я изсипах. Рубини, смарагди и диаманти пръснаха червени, зелени и бели искри под светлината на вощениците.
— Света Богородице! — промълви Джустиниани, погледна към мен, протегна невярващо огромната си лапа, но не посмя да докосне камъните.
— Вземи си който ти хареса — рекох. — Това с нищо не те обвързва. Като знак на приятелство. Изобщо не се опитвам да подкупя доверието ти.
Отначало той не ми повярва, след което си избра рубин с цвета на гълъбова кръв — не най-големия, но най-красивия. Беше познавач на скъпоценните камъни.
— Постъпваш като принц — рече той, възхищавайки се на рубина в ръката си. Гласът му беше изцяло променен. Явно не знаеше какво да мисли за мен. Не отвърнах. Той ме погледна отново изпитателно с подутите си бляскави очи, сведе поглед към пода и заизтупва изтритите си кожени панталони. Не се обличаше елегантно. Не му и трябваше. По всичко личеше, че е навикнал да заповядва.
— Да преценявам кой какъв е, е част от моята професия — заяви той. — Да издухвам люспите и да оставям само зърната. Нещо вътре в мен ми подсказва, че не си крадец. Нещо вътре в мен ме кара да ти се доверя. И не само заради рубина. Такова усещане е опасно.
— Хайде да пием! — подканих го аз. Мануил донесе студено телешко, дървена паница с кисели краставички, вино и големите бокали.
Джустиниани отпи, вдигна високо чашата си и рече:
— За твое здраве, принце!
— Подиграваш ли ми се? — попитах аз.
— В никакъв случай — възрази той. — Аз винаги знам що говоря, дори когато съм пийнал. Обикновен човек като мен може да украси главата си с корона, но въпреки това от него княз никога няма стане. Други пък носят тази корона в сърцата си. Челото, очите ти и начина, по който се държиш, те издават. Но не се коси, аз умея да мълча. Кажи какво искаш от мен?
— Протостраторе — поисках да узная аз, — вярваш ли, че ще можеш да удържиш Константинопол?
— Имаш ли карти за игра, сеньор Жан Анж? — попита на свой ред той.
Намерих изрисувани на дървени плочки карти, каквито моряците продават на пристанището. Той небрежно ги разбърка и започна да ги подрежда с изображението нагоре пред себе си. След което каза:
— Нямаше да съм жив сега и да се радвам на титлата, що нося, ако не можех да играя на карти. Съдбата раздава, а опитният мъж оглежда внимателно картите, преценява добре и чак след това решава ще играе ли или не. Не е задължително всеки път да играе. Винаги може да се откаже от раздадената ръка и да изчака по-добри карти. Истинският играч няма да се изкуши и от най-големия залог, щом държи лоши карти. Какви карти държи противникът никога не се знае, но може да се пресметнат и предскажат възможностите. Освен добри карти е необходимо и умение, а най-вече късмет. Досега все съм бил късметлия, сеньор Жан Анж.