Принц на Хаоса [bg]

— Всъщност тя е била доведена от някоя от близките Сенки — обясни Люк.

— Доведена?

— Да, работила е доста години като камериерка. Започнала е съвсем млада, струва ми се — в имението Хелграм.

— Хелграм? Та това е родът на майка ми!

— Точно така. Тя е била и компаньонка на лейди Дара. Така именно е изучила Умението.

— Джасра е учила магия при майка ми? И се е срещнала с Бранд в Хелграм? Това означава, че Хелграм вероятно имат нещо общо със заговора на Бранд, Черния път и войната…

— …и така лейди Дара тръгнала, за да открие баща ти.

— Защото е искала да стане адепт едновременно на Логрус и на Лабиринта, така ли?

— Може би — каза той. — Аз не съм бил там. Още ме е нямало.

Повървяхме по каменистата пътека, която отбиваше встрани край гъсталак от мрачни храсти, минаваше край каменна гора и се прехвърляше по тясно мостче над черен поток, в който се отразяваха облаците и високите клони на дърветата. Няколко нападали листа прошумоляха, подгонени от блуждаещия вятър.

— Как така не си ми споменавал за това напоследък? — попитах аз.

— Смятах да ти кажа, но все отлагах за друг път — каза Люк. — Толкова неща ми се насъбраха.

— Така си е. Всеки път, когато се срещахме, все изникваше нещо. Но сега… Да не би да си решил, че няма закъде повече да отлагаш и че трябва на всяка цена да узная за това?

— О, не съвсем. — Люк спря и се облегна на един надгробен камък. Дясната му ръка сграбчи плочата, кокалчетата му побеляха от напрежението. Част от каменния ръб се превърна в прах, който се посипа по земята като ситен сняг. — Не съвсем — повтори той. — Споменах го между другото. Може би информацията ще ти свърши някаква работа, може би — не. Кой знае.

Изведнъж плочата поддаде със скрибуцане и изпод дланта на Люк се изтърколиха няколко по-едри камъчета от нея. Той като че ли не забелязваше това, или пък не му обръщаше никакво внимание.

— Защо тогава си бил целия този път?

Люк пусна плочата, обърна се в посоката, от която бяхме дошли, и тръгна натам.

— Пратиха ме, за да ти съобщя нещо, и аз не можах да откажа — каза той след две-три крачки. — Реших, че ако започна по-отдалече, ще ми е по-лесно да стигна до същественото.

Нещо се пропука с трясък зад гърба ми. Обърнах се и видях как надгробната плоча се разпадна на малки парченца, които се смесиха с камъчетата на пътеката.

— Я да ти видя ръката — казах.

Люк я изтръска и я протегна. До основата на показалеца му трепкаше мъничко пламъче. Той го притисна с палеца си и то изгасна. Закрачих по-бързо и Люк ме настигна.

— Люк, знаеш ли какво си ти?

— Нещо в мен като че ли ми го нашепва, братче, но въпреки това не знам. Просто чувствам… чувствам, че нещо не е наред. Май ще трябва да ти изрецитирам посланието възможно най-бързо, докато все още мога.

— Не. Задръж — казах аз и ускорих темпото още повече.

Над нас прелетя черна сянка, която потъна сред дърветата. Беше твърде бърза, за да успея да разпозная формата й. Застигна ни ненадеен порив на вятъра.

— Знаеш ли какво става? — попита Люк.