Принц на Хаоса [bg]

— Аз съм Борел, херцог на Хендрейк, Господар на Оръжията на рода Хендрейк.

— Доста титли сте насъбрали, уважаеми. Радвам се, че се запознахме — каза Коруин. — Сега, ако не възразявате, смятам да вляза, за да видя сина си.

Борел се обърна отново към нас и ръката му се стрелна за втори път към дръжката на меча, но аз вече се бях насочил към него. Люк също. Внезапно кракът на Коруин се заби в корема на херцога, изкара му дъха и той се сви одве. Последвалият юмрук в тила го извади от строя окончателно.

— Хайде — извика баща ми и ни махна. — Мисля, че ще е по-добре да се разкараме оттук.

Двамата с Люк прекрачихме проснатия на пода Господар на Оръжията на рода Хендрейк и се измъкнахме навън. Земята вляво бе почерняла като след пожар и върху нея вече падаха първите капки лек дъждец. В далечината към нас напредваха други човешки фигури.

— Не знам дали силата, която ме пренесе тук, би могла да ме върне обратно — каза Коруин, докато се оглеждаше. — Не е изключено сега да е заета с други дела.

Минаха няколко мига и той продължи:

— Като че ли е. Добре, значи е твой ред. Накъде да тръгнем, за да се измъкнем по-бързо?

— Насам — казах аз, обърнах се и хукнах. Двамата ме последваха по пътеките, които ме бяха довели на това място. Погледнах назад и видях шест мрачни фигури, конто очевидно ни преследваха.

Затичах се нагоре по хълма край нападалите камъни и монументите и накрая стигнах до старата каменна стена. Долу-горе тогава чух и първите викове на преследвачите. Събрах спътниците си около себе си и изстрелях далеч не съвършен куплет, свързан със ситуацията и желанието ми да се измъкнем. Заклинанието беше все още добре запазено и тъкмо когато вече бяхме потънали до кръста в земята, над главата ми прелетя запратено доста точно паве.

Изникнахме в средата на вълшебния кръг като гъби след дъжд и аз поведох на бегом баща си и Люк през полето, право към морския бряг. Когато стъпихме върху пясъка, чухме нов вик. Преминахме през овалния камък и се спуснахме по каменистата пътечка към дървото бесилка. Свих вляво и хукнах отново.

— Чакай! — извика Коруин. — Чувствам го някъде наблизо. Ето там!

Той изостави пътеката и се насочи тичешком към подножието на един близък хълм. Двамата с Люк го последвахме. Някъде зад нас се разнесоха възклицанията на преследвачите, които тъкмо се бяха измъкнали от камъка.

Видях нещо да проблясва между две дървета някъде напред. Като че ли точно натам бяхме тръгнали. Когато се приближихме, очертанията станаха по-ясни и аз осъзнах, че това всъщност е подобието на Лабиринта, което бях видял в мавзолея.

Татко не забави темпото си, а се спусна право към нещото. И изчезна. Зад нас проехтя нов вик. Люк премина втори през вибриращия образ, а аз го последвах по петите.

Миг по-късно вече тичахме по прав, блестящ тунел с перленобели стени. Хвърлих поглед назад и забелязах, че той се затваря след мен.

— Не могат да ни последват — извика Коруин. — Този край вече е запечатан.

— Тогава защо бягаме? — попитах аз.

— Все още не сме в безопасност — отвърна той. — Движим се през владенията на Логрус. Ако ни мернат тук, можем да си имаме проблеми.