Сделката на капитан Ворпатрил

— Казва се „пат“.

— Както ще да е. — Тедж наклони замислено глава. — Всъщност най-добре би било да го направим така, все едно са ни убили преследвачите ни. Местните власти ще решат, че е убийство, а нашите гадняри ще решат, че наемниците им са оплескали похищението. И ще им извият вратлетата.

— Добре звучи — призна Риш. — Но така ще спретнем номер само на платеното месо. А на мен ми се иска да изпържим мозъка. Ето това би било истинско отмъщение.

— О, да — въздъхна Тедж. „О, да“. Но не виждаше как би могла да го направи — как да протегне ръка до дома и да отмъсти посмъртно, щом не можеше да го направи сега, приживе?

Ворпатрил се завъртя по гръб и издаде странен звук, като балон, на който изпускат въздуха, после притихна отново.

— Приятно представление, признавам — каза Риш и кимна към него. — Гали окото, макар че няма много сюжет.

— Приеми го като експериментален танц. Абстрактен.

Още тишина.

Риш се прозина.

— Гласувам да си присвоим леглото. Той нека си спи на дивана.

— Знаеш ли, този път няма да споря със… — Тедж млъкна стреснато, защото звънецът на вратата пропя, пронизително в тишината. Риш скочи като ужилена, златните й очи се разшириха.

Тедж се хвърли към дивана, разтърси спящия мъж за рамото и каза тихо в ухото му:

— Капитан Ворпатрил! Събуди се! Някой идва!

Той измърмори нещо и се сви на топка, като животно, което иска да се скрие в дупка, която е твърде малка за него. Звънецът иззвъня отново.

Тедж го разтърси по-силно.

— Иван Ксав!

Риш се приближи, хвана го за краката и ги свали решително на пода. Останалата част от капитана ги последва с трясък.

— Хей, ох, к’во стаа? — избълва възмутено той, търкулна се и понечи да се надигне, после закри очите си с ръка. — Много свети бе!

Звънецът се обади отново и този път не спря, сякаш някой го натискаше с палец.

— Кой звъни по това време, проклет да е? — Ворпатрил примига сънено в неуспешен опит да фокусира погледа си върху екранчето на комуникатора. — Колко часът е впрочем?

— Спа почти три часа — каза Риш.

— Малко е било. — И взе, че пак легна на пода. — Божке, какъв е този ужас в главата ми? Кълна се, че не съм пил чак толкова…

— Иди да отвориш — изсъска Тедж в ухото му и го дръпна ядно за ръката. Звънецът продължаваше да звъни, а в добавка някой тропаше с юмрук по вратата. Похитители едва ли биха вдигали толкова шум…

Той най-сетне се надигна. Явно полагаше усилия да фокусира вниманието си.

— Добре. Добре. Ш’ида да вия к’во… — Махна им да се разкарат, преди да хлътне в малкия коридор пред входната врата. — Скрийте се някъде.

Тедж се огледа трескаво. Апартаментът се състоеше от хол с кухненски бокс, спалня и баня, плюс два килера и терасата. Тръгнеше ли някой да го претърсва за криещи се жени, търсенето щеше да е кратко и успешно. Смееше ли Тедж да си отреже пътя към балкона? Риш хукна към спалнята и махна на Тедж да я последва. Вместо това Тедж притича в обратната посока и надникна към коридорчето зад ъгъла.