Игра на сенки (Приказки за любовта)

Умълчан и тъжен следвах водача. Той наистина имаше право, днес, както и всякога. Добре, ако поне при мене оставаше видим, вместо както толкова често — в момента на някое решение изведнъж започваше да чезне и аз самият да оставам сам с оня чужд глас в собствените ми гърди, в които тогава се бе преобразил. Не изричах ни дума, но сърцето ми интимно зовеше: „Само остани, само остани, аз те следвам.“

В потока камъните имаха някаква отвратителна хлъзгавина. Беше уморително и зашеметяващо да се стъпва по тях. Крак след крак по тесния мокър камък, който се смаляваше и отместваше под стъпалата. При това линията на потока бързо почна да се издига и зловещите скални стени сякаш пристъпиха по-наблизо, като че ли прииждаха мрачно и всеки техен ъгъл издаваше коварното намерение да ни притисне и завинаги да отреже нашия обратен път. Над жълтите скали с брадавиците се стичаше леко и бавно водно покритие, един вид кожа. Над нас вече нямаше нито синьо небе, нито облак, още по-малко синева. Продължавах да вървя и да вървя след водача и често затварях очи от страх и неохота. Ето че край пътя се видя някакво черно цвете, кадифеночерно с тъжен поглед. То бе дивно и ми говореше доверчиво, ала водачът вървеше по-бързо, а аз чувствах: ако спра и потопя един-единствен поглед в тези скръбни кадифени очи, тогава натъжеността и безнадеждната печал би добила прекалена тежест и би била непоносима, а моят дух би останал завинаги в тази присмехулна среда на безсмислието и прикован от мечтата.

Мокър и изкалян продължавах да пъпля и когато влажните стени се приклещиха по-близо над нас, тогава водачът поде своята стара утешителна песен. С ясен, силен, млад глас той пееше, при всяка стъпка в такт повтаряше думите: „Аз искам, аз искам, аз искам.“ Добре знаех: желае да ме окуражи и подтикне, мислеше да ме изведе отвъд грозната нерешителност и неутешимост на този адски излет. Аз бях убеден — очакваше, ще почна да пригласям на неговото пеене. Но не желаех да дължа на него подобна победа. Беше ли ми до пеене? И не бях ли човек, беден, скромен момък, който противно на своята воля и сърце бе въвлечен в неща и дела, каквито Бог не би могъл да изисква от него? Не биваше ли всеки карамфил и всяка незабравка да останат край потока, където си бяха, и да цъфтят, и да увяхват според естеството си?

„Искам, искам, искам“ — неотклонно пееше водачът. Ох, ако бих могъл да се върна назад! Ала аз с чудната помощ на водача отдавна се бях изкачил отвъд стените и пропастите, след които изобщо нямаше никакъв обратен път. Отвътре ме задавяше плач, но в никакъв случай не биваше да плача, това най-малко от всичко останало. И така аз се настроих да дам отпор. Високо, в същия такт и тон на пеенето на водача, се присъединих, но не пеех с неговите думи, а непрестанно: „Аз трябва, аз трябва, трябва!“ Ала и това не беше лесно, да пееш така, катерейки се, скоро останах без дъх и запъхтян трябваше да млъкна. Той обаче продължаваше да пее неуморимо: „Аз искам, аз искам, аз искам“, и с времето, все пак ме принуди и аз самият да пригласям със същите думи. Сега вече изкачването вървеше по-добре. И всъщност повече не бе потребно, поради пеенето от някаква умора нямаше ни следа.