Игра на сенки (Приказки за любовта)
- Автор: Хесе Херман
- Язык: болгарский
- Переводчик: Недялка Попова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Игра на сенки (Приказки за любовта)». Краткое содержание книги:
Тогава на душата ми стана по-ведро и както ми бе по-ведро, отстъпи назад и гладката скала, тя вече бе по-суха, по-добра, често помагаше на плъзгащия се крак и над нас все повече и повече се издигаше светлосиньото небе като някое малко езеро, което се уголемяваше и добиваше ширина.
Мъчех се по-силно и по-съкровено да желая и небесното езеро продължаваше да расте, и пътеката ставаше по-достъпна, от време на време по цяла една отсечка крачех леко и без затруднение редом с водача. И неочаквано близо над нас видях върха, стръмен и блестящ, в озарения от слънчевото сияние въздух.
По-малко от половината връх изминахме пълзешком, тясната ивица слънчева светлина проникваше в заслепените ми очи, а когато отново ги отворих, коленете ми трепереха от притесненост, защото се видях свободен и без поддръжка стигнал стръмния гребен — наоколо небесното пространство и синята, вдъхваща страх глъбина, единствен тесният връх стърчеше пред нас като някаква стълба. Но там отново имаше небе и слънце. И така ние стъпка по стъпка се изкачихме нагоре по последната притесняваща стръмнина, със стиснати устни и сбръчкани чела. Стояхме най-горе на тесния нагрят от слънцето камък в някакъв строг, присмехулно разреден въздух.
Това беше странна планина и странен връх! До този връх, до който се бяхме изкатерили по безкрайни голи каменни стени, на този връх от камъка беше израснало едно дърво, малко дърво с няколко къси, здрави клона, извити от напора на вятъра. То стърчеше там, невъобразимо самотно и удивително твърдо, оковано в скалата, сред смелата небесна синева между клоните си. А най-горе на дървото бе кацнала черна птица и пееше една сурова песен.
Затаената мечта за мимолетен отдих, високо горе над света: слънцето пламенееше, скалата бе нажежена, просторът се втренчваше строго, птицата пееше сурово. Суровата й песен значеше: „Вечност, вечност!“ Черната птица пееше и нейното неумолимо, блестящо черно око ни гледаше, сякаш бе черен кристал. Птичият поглед бе трудно поносим, трудно поносима беше и песента на птицата. Но преди всичко страховити бяха самотата и празнотата на това място, омайното ширине на пустата небесна необятност. Да умреш, беше немислима наслада, да останеш тук, безименна мъка. Следваше да се случи нещо — незабавно, мигновено, ако ли не ще се вкаменим от ужас — ние и светът. Долавях събитието притискащо, опалващо, а дъхът му да идва като порив на вятъра преди буря. Усещах как то прелита над тялото и душата ми, като че ли ме застрашаваше изгаряща треска. Тя настъпваше, вече бе тук…
Птицата стремително се откъсна от клона и се хвърли към вселената, падайки в тръпнещото небе.
Моят водач направи скок и рухна в синевата, отлетя. Сега съдбовната вълна беше на висотата си, тя изтръгна сърцето ми, то се разби беззвучно в студения въздух.
А аз вече падах, сгромолясвах се, скачах, летях, омотан в кълбото на студения вихър, тръпнех от блаженство, тръпнех и от мъката и болката на щастието надолу през безкрая към гръдта на майката.
1916
Ирис
В пролетта на своето детство Анселм тичаше през зелената градина. Сред цветята на майка му едно цвете се казваше перуника и му беше особено мило. Той допираше буза до високите светлозелени листа, опипом притискаше с пръсти острите им върхове, вдъхваше аромата на едрия чудесен цвят и дълго се взираше в него. Там от бледосинкавата цветна основа се издигаше голяма редица жълти тичинки, помежду им минаваше светъл път встрани и надолу към чашката и далечната синя тайна на цвета. Анселм го обичаше. Много и дълго гледаше в него, от фините жълти тичинки му се привиждаше ту златна ограда на царска градина, ту алея, от двете страни с красиви като насън дървета, които никакъв вятър не раздвижва, а между тях към сърцевината водеше светъл тайнствен път, пронизан от стъклено нежни живи жилки. Листата засводяваха огромно пространство, назад пътеката се губеше към златните дървета, безкрайно дълбоко в невъобразима бездна, над нея се извиваше виолетовият свод, царствен, и хвърляше вълшебнотънка сянка над притаеното очаквано чудо. Анселм знаеше, че това са устицата на цветето, че зад чудесните жълти издънки в синята бездна живеят сърцето и мислите му, че по този прелестен, ясен, прозирно очертан от жилчици път то поема дъх и съновидение и издишва.
А редом с големия цвят имаше по-малки, още неразцъфнали, те стояха на здрави сочни стъбла в малка чашка от кафеникавозелена обвивка, която тихо и силно щяха да разпукат младите цветове, здраво обвити, светлозелени и лилави, но горе вече се подаваше, строен и нежно заоблен, младият тъмновиолетов фин връх. И по тези здраво завити млади венчелистчета също личаха жилчици и хиляди различни знаци и рисунки.