Игра на сенки (Приказки за любовта)
- Автор: Хесе Херман
- Язык: болгарский
- Переводчик: Недялка Попова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Игра на сенки (Приказки за любовта)». Краткое содержание книги:
Така цветната чашка на перуниката изглеждаше на момчето Анселм открит, безмълвен въпрос, към който душата му се устремяваше в мъчително предчувствие за един блажен отговор. Тогава отново приятното разнообразие на явленията го въвличаше в беседи и игри с треви и камъни, корени, храсти, животни и с всички приветливи неща от неговия свят. Често то потъваше в дълбоко самонаблюдение, седеше отдадено на особеностите на своето тяло, като преглъщаше, пееше, дишаше със затворени очи, долавяше странни трепети, чувства и образи в устата и гърлото и там усещаше пътеката и вратата, по които душа до душата можеше да стигне. С удивление то съзерцаваше и многозначителните цветни фигури, които често, щом затвореше очи, му се явяваха от пурпурната тъмнина, петна и полукръгове от синьо и наситеночервено, а помежду им стъклено светли линии. Понякога с радостна уплаха и вълнение Анселм усещаше фините стократни връзки между око и ухо, обоняние и осезание, за приятни бързолетни мигове долавяше тонове, звуци, писмена, сродни и еднакви с червено и синьо, твърдо и меко, или се удивляваше, когато вдъхнеше аромата на някаква трева или на обелена зелена кора, колко странно близо бяха мирис и вкус и често преминаваха един в друг или се сливаха.
Всички деца чувстват така, макар не всички с еднаква сила и нежност, но за мнозина всичко това е отдавна минало и сякаш никога не е било още преди да се научат да сричат първите думи. За други тайната на детството остава близка за дълго и един остатък и ехо от него те носят у себе си чак до бели коси и до своите късни уморени дни. Всички деца, докато още са посред тайната, в душата си непрестанно се занимават с единствено важното, със себе си самите и със загадъчната връзка на собствената им личност с околния свят. Търсачи и мъдреци с годините на зрелостта се връщат към това занимание. Повечето хора обаче забравят и изоставят този вътрешен свят на истински важното твърде рано и завинаги и цял живот блуждаят из пъстрия лабиринт от грижи, желания и цели никоя от които не е заселена в душата им и никоя от които не отвежда към най-съкровеното у тях самите и не връща в родния дом.
Детските лета и есени на Анселм идваха кратки и спокойни и си отиваха нечуто, отново и отново цъфтяха и прецъфтяваха кокичета, теменужки, жълт шибой, лилии, зеленика и рози, красиви и пищни както винаги. Той живееше с тях, нему говореха цветя и птици, слушаха го дървета и извори и вземаше първите си написани букви и първите си приятелски мъки по стария начин отвъд, в градината при майката, при пъстрите камъчета край лехата.
Но веднъж настана пролет, която не звучеше и не ухаеше както всички предишни, косът пееше, ала това не бе старата песен, синият ирис разцъфтя, а никакви мечти и приказни истории не странстваха безспир по златно оградената пътека на неговата чашка. Ягодите се смееха, скрити в зелените си сенки, и пеперудите, опиянени, блестящи, пърхаха над високите съцветия и всичко не беше такова, каквото го помнеше, а момчето имаше много спорове с майка си. Само не знаеше откъде иде това и защо нещо му причинява болка, а друго постоянно го смущава. То виждаше едно — светът се бе променил и приятелствата от прежните времена залиняваха и го оставяха само.
Така измина една година, измина и втора и Анселм вече не беше дете и пъстрите камъчета около лехата бяха скучни, цветята неми, и бръмбарите — забодени с карфици в една кутия; душата му бе поела по дългия суров заобиколен път и старите радости бяха пресъхнали и секнали.
Младият човек стремително се втурна в живота, който му се струваше, че едва сега започва. Засипан и забравен бе светът на иносказанията, нови пътища и желания примамваха Анселм. Детството като отблясък се бе задържало в синия му поглед и в меките коси, но той не обичаше да му се напомня за това, отряза косите си и съсредоточи в погледа си толкова смелост и знание, колкото можеше. Своенравно се впускаше през плахите години на очакване: ту добър ученик и приятел, ту сам и боязлив, веднъж потънал в книгите до късна нощ, друг път диво и шумно отдаден на първите младежки гуляи. Трябваше да напусне родния край и го виждаше отново само рядко при кратки посещения, когато се връщаше у дома при майка си, порасъл и пременен, изискано облечен. Довеждаше със себе си приятели, донасяше книги, винаги различни, и когато крачеше през старата градина, тя беше малка и мълчеше пред неговия разсеян поглед. Никога вече той не прочете истории по пъстрите жилчици на листа и камъни, никога вече не видя бог и вечността, вселени в цветната тайна на синия ирис.