Игра на сенки (Приказки за любовта)

След вечерята Ханс покани братовата си жена да изпее нещо. Неандер едва бе чул молбата, когато усърдно я подкрепи. На него Бети не отказваше никое желание.

— С удоволствие — каза тя. — Какво бихте искали да чуете, татко? — Тя знаеше, че Неандер жадуваше за музика само тогава, когато изпитваше желание да чуе отново съвсем определено парче.

— Ако вие сте съгласни — каза старият любезно, — моля за арията на Хендел, която ти пя веднъж през зимата: „Quel fiore, che ride.“

— Тук ги няма нотите — отвърна Бети колебливо, — ще опитам по памет и ще си съпровождам сама. Но онова, което ще чуете, ще бъде само откъс. То е дует за два сопрана и всъщност ще е варварство, ако го изпея така, както за себе си самата бих комбинирала от двугласната част.

— Моля, само пей — извика Алберт.

Тя седна на пианото, малък старомоден роял, и тихо потърси акомпанимент. Тогава погледна към стария, после със сведени очи пред себе си запя с лек, ясен девичи глас чисто и коректно песента за цветето, което се усмихва в ранната утрин и живее само до вечерта.

— Колко красиво! — каза Ханс след пауза. — И само неща, които никой човек не знае. Къде си открила това?

— Беше по време на едно пътуване. Бях в Берн и разхождайки се привечер стигнах пред стария Мюнстер, видях хора да влизат вътре и узнах, че ще има органов концерт. Тогава чух песента от две певици, изпълнявана при акомпанимент на орган. Желаеш ли да чуеш още нещо, татко?

— Благодаря дете, мисля, че е достатъчно. Ти трябва да имаш търпение с един стар мъж, който не може да понесе твърде много музика. Впрочем мога ли да кажа, че при повторното слушане на песента малко ме разочарова? То е както с нейния текст, повече хубав, отколкото оригинален.