Игра на сенки (Приказки за любовта)

Водачът леко докосна ръката ми. Откъснах поглед от приятния пейзаж, както човек насила излиза от една хладка баня. Вече виждах клисурата да се простира в примрак, без слънце, от процепа малък, тъмен поток пъплеше покрай бледи треви, които растяха на дребни туфи, по земята лежаха измити камъни от всички цветове, бяха бледи, мъртви, като костите на същества били някога живи.

— Нека починем — казах аз на водача.

Той се усмихна търпеливо и ние седнахме. Беше хладно и от скалистия вход се долавяше лек, каменно студен полъх.

— Ужасно, ужасно е да се върви по този път! Грозно е човек да се мъчи през такъв нерадостен скален проход, да преминава през студения поток, да се катери нагоре в мрак, по такава тясна, стръмна бездна.

— Пътят изглежда ужасно — казах аз разколебан.

В мен трептеше като гаснеща светлинка буйната, невероятна, безразсъдна надежда: дали не бихме могли отново да се обърнем назад, вероятно водачът би допуснал да го убедя. И всичко това бихме могли да си го спестим. Да, всъщност, защо не? Не беше ли там, откъдето идвахме, хиляди пъти по-красиво? Нима там животът не течеше по-богат, по-топъл, заслужаващ повече любов. А аз самият не бях ли някакъв детински човек, едно недълголетно същество с правото за скромно щастие, за кътче, огряно от слънце, с изглед към синева и цветя?

Не, моето желание бе да остана тук. Не бих изпитвал удоволствие да играя ролята на герой и мъченик! През целия си живот бих се чувствал доволен, ако посмеех да остана в долината и на слънце.

Вече започнах да изтръпвам от студ, тук не бе възможно да се прекара дълго време.

— Ти зъзнеш — каза водачът, — по-добре е да вървим.

При тези думи той стана, за момент се протегна в целия си ръст и ме изгледа с усмивка. В усмивката му нямаше нито присмех, нито съчувствие, ни твърдост, ни пощада. В нея нямаше нищо освен разбиране, нищо освен познание. Тази усмивка казваше: „Аз те познавам. Познавам, познавам твоя страх, разбирам страха, който ти изпитваш, и в никакъв случай не съм забравил големите ти приказки от вчера и от завчера. Всеки отчаян заешки скок, който сега прави душата ти, и всяко нейно флиртуване с приятната слънчева светлина там отвъд, на мен ми са познати и известни още преди ти да си се заел с тях.“ С тази усмивка водачът ме изгледа и направи първите крачки към тъмната скалиста долина, а аз изпитвах към него омраза и обич, както осъденият на смърт към секирата, надвиснала над тила му. Ала преди всичко мразех и презирах неговото знание, водачеството му, неговия хлад, липсата на приятни слабости у него, мразех и у мен самия всичко, което му даваше право, което одобрявах, то бе равно нему и искаше да го следва.

Той вече бе отишъл няколко крачки напред по камъните и през тъмния поток и тъкмо бе с намерение да изчезне от погледа ми зад първия скален ъгъл.

— Стой! — извиках аз, обзет от страх, че едновременно трябваше да мисля: ако това тук би било сън, тогава би трябвало в същия момент моят ужас да експлодира и аз бих се събудил.