Игра на сенки (Приказки за любовта)
- Автор: Хесе Херман
- Язык: болгарский
- Переводчик: Недялка Попова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Игра на сенки (Приказки за любовта)». Краткое содержание книги:
— Все пак намирам това несправедливо — каза Ханс замислен. — Ти би могъл в края на краищата да назовеш точно толкова добре арията на Херувима „Voi che sapete“ или двадесет други пиеси от същото равнище.
Неандер поглади бялата си брада, а приветливият му поглед се устреми към Бети над нейната блестящо черна, високо вдигната коса, отвъд към безценното.
— Признавам — кимна той бавно. — Беше сантиментално от моя страна. Винаги отново човек се вкопчва в нещо, което му е станало свидно, и смята, че това е вярност, а то е просто леност. Естествено, може да се мине без „Actus tragicus“ и без Моцарт, и без всичко това. Изобщо може да се мине и без изкуство. То е една фина и чувствителна кожа между нас и сърцето на света и естествено е по-добре да имаме тази тънка кожа, отколкото някаква броня — обаче, за да навлезем изцяло в сърцето на света, в последна сметка ни е потребно да пробием и тази най-нежна кожа. — Той се усмихна със своите някак виждащи надалеч очи…
Тук ръкописът свършва.
1914
Трудният път
Край клисурата, до тъмното й скалисто начало аз стоях разколебан и обръщах поглед назад. В този благодатен свят на зеленина грееше слънце, над ливадите, веейки се, проблясваха кафеникавите цветове на тревите. Там следва да беше добре, там бе топло и приятно, душата си тананикаше дълбоко и доволно като някаква блажена земна пчела сред наситен аромат и светлина. И навярно бях глупак, че поисках да изоставя всичко това и да се изкача в планината.
Водачът леко докосна ръката ми. Откъснах поглед от приятния пейзаж, както човек насила излиза от една хладка баня. Вече виждах клисурата да се простира в примрак, без слънце, от процепа малък, тъмен поток пъплеше покрай бледи треви, които растяха на дребни туфи, по земята лежаха измити камъни от всички цветове, бяха бледи, мъртви, като костите на същества били някога живи.
— Нека починем — казах аз на водача.
Той се усмихна търпеливо и ние седнахме. Беше хладно и от скалистия вход се долавяше лек, каменно студен полъх.
— Ужасно, ужасно е да се върви по този път! Грозно е човек да се мъчи през такъв нерадостен скален проход, да преминава през студения поток, да се катери нагоре в мрак, по такава тясна, стръмна бездна.
— Пътят изглежда ужасно — казах аз разколебан.
В мен трептеше като гаснеща светлинка буйната, невероятна, безразсъдна надежда: дали не бихме могли отново да се обърнем назад, вероятно водачът би допуснал да го убедя. И всичко това бихме могли да си го спестим. Да, всъщност, защо не? Не беше ли там, откъдето идвахме, хиляди пъти по-красиво? Нима там животът не течеше по-богат, по-топъл, заслужаващ повече любов. А аз самият не бях ли някакъв детински човек, едно недълголетно същество с правото за скромно щастие, за кътче, огряно от слънце, с изглед към синева и цветя?
Не, моето желание бе да остана тук. Не бих изпитвал удоволствие да играя ролята на герой и мъченик! През целия си живот бих се чувствал доволен, ако посмеех да остана в долината и на слънце.
Вече започнах да изтръпвам от студ, тук не бе възможно да се прекара дълго време.
— Ти зъзнеш — каза водачът, — по-добре е да вървим.
При тези думи той стана, за момент се протегна в целия си ръст и ме изгледа с усмивка. В усмивката му нямаше нито присмех, нито съчувствие, ни твърдост, ни пощада. В нея нямаше нищо освен разбиране, нищо освен познание. Тази усмивка казваше: „Аз те познавам. Познавам, познавам твоя страх, разбирам страха, който ти изпитваш, и в никакъв случай не съм забравил големите ти приказки от вчера и от завчера. Всеки отчаян заешки скок, който сега прави душата ти, и всяко нейно флиртуване с приятната слънчева светлина там отвъд, на мен ми са познати и известни още преди ти да си се заел с тях.“ С тази усмивка водачът ме изгледа и направи първите крачки към тъмната скалиста долина, а аз изпитвах към него омраза и обич, както осъденият на смърт към секирата, надвиснала над тила му. Ала преди всичко мразех и презирах неговото знание, водачеството му, неговия хлад, липсата на приятни слабости у него, мразех и у мен самия всичко, което му даваше право, което одобрявах, то бе равно нему и искаше да го следва.
Той вече бе отишъл няколко крачки напред по камъните и през тъмния поток и тъкмо бе с намерение да изчезне от погледа ми зад първия скален ъгъл.
— Стой! — извиках аз, обзет от страх, че едновременно трябваше да мисля: ако това тук би било сън, тогава би трябвало в същия момент моят ужас да експлодира и аз бих се събудил.