Игра на сенки (Приказки за любовта)

През тези години Анселм често посещаваше дома на един приятел, чиято сестра го привличаше. Сега вече той не тичаше с лекота подир някое хубаво лице, и това се бе променило. Сам чувстваше, че за него щастието трябва да дойде по особен начин и че не би могло да лежи зад всеки прозорец. Сестрата на неговия приятел му харесваше много и често биваше уверен, че я обича. Но тя бе чудна девойка, всяка нейна стъпка и всяка дума бяха своеобразно оцветени и оформени и невинаги бе лесно да вървиш с нея и да попаднеш в ритъма на стъпката й. Понякога вечер, когато кръстосваше своето самотно жилище и замислен се вслушваше в собствените си крачки из празните стаи, Анселм много повече спореше със себе си заради тази приятелка. Тя бе по-възрастна, отколкото би желал да бъде жена му. Беше твърде своенравна и би било трудно да живее заедно с нея и да не накърни честолюбието си на учен, защото тя не искаше и да чуе за това. Не беше и много силна и здрава, особено трудно би понасяла светско общество и празници. С най-голямо удоволствие тя пребиваваше сред цветя и музика и с някоя книга до себе си, в самотна тишина очакваше дали някой ще дойде при нея и оставяше света да следва своя ход. От време на време биваше толкова нежна и чувствителна, че всичко чуждо й причиняваше болка и тя лесно избухваше в плач. А после отново засилваше тиха й изискана в самотно щастие и който я видеше, долавяше колко трудно бе да се даде нещо на тази красива странна жена и някой да означава нещо за нея. Анселм често вярваше, че тя го обича, често му се струваше: тя не обича никого, с всички е внимателна и приветлива и на света не жадува нищо, освен да бъде оставена на спокойствие. Той самият обаче искаше от битието друго и ако би имал жена, би трябвало в дома му да кипи живот и глъч, и гостолюбие.

— Ирис — й казваше той, — мила Ирис, ако светът бе устроен другояче! Ако съществуваше единствено твоят красив кротък свят с цветя, мисли и музика, тогава не бих си пожелал нищо друго, освен през всичките си години да бъда с теб, да слушам разказите ти и да съпреживявам твоите размисли. Дори самото ти име ми се отразява благотворно. Ирис е чудно хубаво име, но съвсем не зная за какво ми напомня.

— Ти все пак знаеш — каза тя, — че сините и жълтите перуники се наричат така.

— Да — извика той с чувство на притесненост, — зная това добре и то само по себе си е много красиво. Но винаги когато изрека твоето име, то сякаш иска и да ме предупреди за нещо, не зная за какво, като че ли е свързано с много дълбоки, далечни и важни възпоминания и все пак остава неведомо и не откривам какво би могло да бъде.