Игра на сенки (Приказки за любовта)

И както той веднага долови, тя почувства без нещо друго — от погледа и държанието му — неговата приветливост, добрата му воля и в същия момент, че двете си приличаха, бяха сродни помежду си и едно към друго предопределени за разбиране и помощ. От нея отстъпи страхливата стеснителност, от него отпадна лошата привичка да я третира момчешки и малко присмехулно.

Вместо да продължи да върви към къщата, Бети сви по алеята с плодни дървета срещу горичката, в чиято покрайнина храстите вече проблясваха светлозелени.

— Това е заради Алберт — започна тя отново с по-свободен глас, — аз няма да те моля по-често от преди да бъдеш с него. Ти обаче знаеш — той е своенравен и чувствителен, а може би това е най-доброто у него, което сам винаги скрива и премълчава. Нека говоря открито! Алберт е по-труден от теб, не толкова открит, по-малко весел и онова, което е станал, му е струвало усилия. На теб всичко ти беше по-лесно, още в училище. Може би Алберт не е страдал от това, но все пак го е усещал и сериозно го мъчи, че вече няма към татко толкова свободно и доверчиво отношение.

Ханс кимна и замълча. Той чувстваше, че тя желае да каже още нещо друго. В горичката Бети се спря.

— Не зная, Ханс, дали ти намираш правилно, че говоря за това. Пък и то не е ново. Но не бива да смяташ, че аз искам да прехвърля вината другиму. Ако някой има вина за това, тогава съм само аз.

— Ти? — извика Ханс учуден.

— Да. Би било моя задача да направя живота на Алберт по-весел и по-лек. Вместо това аз самата съм спъвана от нещо и несръчна. Той би следвало да има около себе си някого, който възприема всичко по-леко, не придирва особено и гледа снизходително. Зная колко много желаеше да има деца, това разочарование също го потиска. Алберт не е такъв, какъвто сега често изглежда, той носи в себе си много и от татко, ала разсъжденията и мъките винаги са вземали превес.

„Алберт трябва да се радва, че има тебе!“ — искаше да извика Ханс, но чувстваше колко глупаво ще звучи. И каза само: — Ти се грижиш толкова добре за него.

Тя не би желала да чуе тъкмо това. С привичен жест Бети вдигна високо глава, в знак на отхвърляне изтегли веждите си нависоко.

„Какво бих могъл да направя аз?“ — мислеше Ханс смутен.

Бети веднага отново отпусна глава.

— Аз, не зная. Ти трябваше да си наясно по това. — И след пауза: — За да можеш да ми помогнеш.

При тези думи Ханс имаше усещането, че малка детска ръка доверчиво се мушва в неговата. Той се усмихна весело и каза, без да се замисля:

— Точно така, Бети. Естествено, искам да ти помогна.

Придружавана от Ханс тя пое по полския път. Той вървя с нея до края на града, където спираше трамвая. Двамата се ръкуваха бегло, но почувстваха това като преживяване. Бяха станали приятели.

Вечерта Бети дойде с Алберт, те седяха на масата, Ханс срещуположно на брат си, когото наблюдаваше с ново съучастие. Алберт, малко прехвърлил тридесетте, вече нямаше нищо младежко във външността си. Той носеше в бръчките на челото и във вече леко прошарените коси по слепоочията си следите на нервна слабост и на една за неговата натура не лека длъжност. Днес обаче бе в добро настроение, разговорлив и поносимо весел. Отново той наблюдаваше брат си и старата му привичка — седеше на стола притеснен, неудобно и постоянно променяше позата си. Откри още веднага при първата словесна престрелка с леко неудоволствие отново жестовете, с които Алберт, при всеки неочакван за него нелюбим обрат на разговора, докосваше слепоочието си с дланта на лявата ръка, сякаш за да се успокои от някаква надигаща се болка. Този беше жестът, преди всичко, с който Ханс в годините на момчешка чувствителност бе отблъснат заради него, неразбираемият по-стар брат навремето му бе ставал напълно противен. Следователно докосването до слепоочията изглеждаше така, като че ли Алберт се оплакваше от несправедлива атака към спокойствието му и държеше отговорен за болезненото си чувство нападателя. Ханс гледаше на това с усмивка, но у него още бе останал един привкус от някогашното отблъскване. Впрочем той отново внимателно наблюдаваше биещото на очи лице на Алберт, което бе взело своеобразни черти от двамата родители и ги бе подчертало, а именно: при него в усмивката се появяваше лек присмехулен, почти неприятен скептицизъм, който у баща им изразяваше най-мила духовност, носът на Алберт беше от баща им, и ухото, само при него богатото оформяне на ноздрите се повишаваше до неспокойна и болезнена чувствителност. Светлосините очи, по форма и цвят точно като майчините, живееха чужди в това лице, но все пак бяха най-хубавото в него. Колкото по-малко Ханс можеше да си представи своя брат като приятел, толкова повече го гледаше, мислейки за него, толкова по-силно му въздействаха родителските черти в братското лице, толкова по-магическа му изглеждаше тайната на кръвта, която го свързваше с Алберт.