Няма време за сбогом
- Автор: Баркли Линвуд
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлия Чернева
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Няма време за сбогом». Краткое содержание книги:
— Само за няколко минути — добавих аз, опитвайки се да й вдъхна увереност, и станах, без да й давам възможност да откаже.
Тръгнах след Синтия. Успях да съзра главата на мъжа, когото преследваше. Етажът със заведенията беше препълнен. Синтия се беше забавила в тълпата и когато се качи на ескалатора, между нея и мъжа имаше пет-шест души и още толкова между Синтия и мен.
Човекът слезе и забърза към изхода. Тя се опита да мине покрай двойката пред нея, но не успя, защото те едва крепяха детска количка върху стъпалата.
Спусна се долу и хукна към мъжа, който наближаваше вратите.
— Тод! — извика тя.
Човекът не реагира. Отвори първата и после втората врата и продължи към паркинга. Настигнах я на изхода.
— Синтия!
Тя не ми обърна внимание. Изтърча навън, отново извика: „Тод!“ и после хвана мъжа за лакътя.
Той се обърна, стреснат от задъханата жена с широко отворени очи.
— Да?
— Извинете — каза Синтия и си пое дъх, — но мисля, че ви познавам.
Вече бях до нея и мъжът ме погледна така, сякаш искаше да каже: „Какво става, по дяволите?“.
— Не мисля — бавно отвърна той.
— Вие сте Тод.
— Тод? — Той поклати глава. — Госпожо, съжалявам, но не познавам…
— Знам кой сте — настоя Синтия. — Приличате на баща ми. Очите.
— Извинете — намесих се аз. — Съпругата ми мисли, че приличате на брат й. Не го е виждала отдавна.
Синтия ядосано се обърна към мен.
— Не съм си загубила ума. — Тя отново погледна мъжа. — Тогава кой сте? Кажете ми кой сте.
— Госпожо, не знам какъв ви е проблемът, по дяволите, но не ме забърквайте в него, а?
Опитах се да застана между двамата и заговорих колкото можех по-спокойно.
— Разбирам, че искаме много, но ако ни кажете кой сте, съпругата ми ще се успокои.
— Това е лудост — отвърна той. — Не е необходимо да го правя.
— Виждаш ли? Ти си, но поради някаква причина не искаш да го признаеш.
Дръпнах Синтия настрана.
— Дай ми една минута. — Обърнах се към човека. — Семейството на съпругата ми е изчезнало преди много години. Отдавна не е виждала брат си и вие очевидно приличате на него. Ще ви разбера, ако откажете, но ако ми покажете личната си карта или шофьорската книжка, много ще ни помогнете. Въпросът ще се реши веднъж завинаги.
Той се втренчи в лицето ми.
— Тя се нуждае от помощ, да знаете.
Не казах нищо.
Мъжът въздъхна, поклати глава и извади портфейла си от задния джоб. Отвори го, измъкна карта и ми я подаде.
— Ето.
Шофьорската книжка беше издадена в щата Ню Йорк на името на Джереми Слоун. Адресът беше в Йънгстаун. Естествено, имаше и снимка.
— Може ли да я задържа за малко? — попитах аз. Той кимна. Приближих се до Синтия и й показах документа. — Виж.
Тя колебливо взе шофьорската книжка с палеца и показалеца си и я разгледа. От очите й потекоха сълзи. Отместих поглед към мъжа и мълчаливо му върнах картата.
— Съжалявам. Извинете ни.
Той взе книжката, пъхна я в портфейла си, отново поклати глава възмутено, измърмори нещо като „откачалка“ под носа си и тръгна към паркинга.
— Хайде, Синти. Да вървим при Грейс.
— Грейс? Оставил си я?
Синтия побягна обратно в търговския център и се качи на ескалатора. Следвах я по петите. Проправихме си път през лабиринта от пълни с хора маси към мястото, където обядвахме. Двата подноса с недовършените супи и сандвичи бяха там. Кутията от „Макдоналдс“ също.
Грейс обаче я нямаше.
И жената със синьото палто беше изчезнала.
— Къде, по дяволите…
— Господи — възкликна Синтия. — Оставил си я тук? Сама?
— Оставих я при жената, която седеше на съседната маса. — Искаше ми се да й кажа, че ако не беше хукнала да гони вятъра, нямаше да бъда изправен пред избора да оставя сама Грейс. — Трябва да е някъде тук.
— Коя беше жената? Как изглеждаше?
— Не знам. По-възрастна от нас. Със синьо палто. Седеше тук.
Жената беше оставила на подноса недовършената си салата и картонена чаша, изпита до половината с пепси или кока-кола, сякаш беше бързала да си тръгне.
— Охраната — рекох аз, докато се опитвах да не се предавам на паниката. — Те ще са видели жена в синьо палто с момиченце… — Огледах етажа с ресторантите, търсейки някой служител.
— Да сте виждали нашето момиченце? — питаше Синтия хората на масите наоколо. — На осем години е. Седеше ето тук.