Няма време за сбогом
- Автор: Баркли Линвуд
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлия Чернева
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Няма време за сбогом». Краткое содержание книги:
Тес беше оставила отпечатъците си навсякъде по пликовете и беше съмнително дали съдържаха някакви веществени доказателства. От друга страна, не бях специалист по криминалистика. Не преподавах и химия.
Тес измъкна лист от свитъка.
— Това е единствената бележка, която получих. Беше в първия плик. Във всички последвали имаше само пари.
Тя ми подаде стандартен машинописен лист, прегънат на три и леко пожълтял от годините. Разгърнах го.
Съобщението беше написано много премерено и пестеливо с печатни букви и гласеше:
„ТОВА Е, ЗА ДА ТИ ПОМОГНА СЪС СИНТИЯ. ЗА ОБРАЗОВАНИЕТО Й И ВСИЧКО ДРУГО, ОТ КОЕТО СЕ НУЖДАЕШ. ЩЕ ИМА ОЩЕ, НО ТРЯБВА ДА ИЗПЪЛНЯВАШ СЛЕДНИТЕ ПРАВИЛА: НЕ КАЗВАЙ НА СИНТИЯ ЗА ПАРИТЕ. НЕ КАЗВАЙ НА НИКОГО. И НЕ СЕ ОПИТВАЙ ДА РАЗБЕРЕШ ОТКЪДЕ ИДВАТ.“
Това беше всичко.
Прочетох го три пъти и сетне погледнах Тес, която стоеше пред мен.
— Не казах на Синтия, нито на някого другиго. Не направих опит да разбера кой ги оставяше в колата ми. Не знаех къде, нито кога ще се появят. Една вечер намерих плик, пъхнат в „Ню Хейвън Реджистър“, оставен на стъпалата пред дома ми. Друг път излязох от Поуст Мол и в колата ми имаше друг плик.
— И не си видяла никого.
— Не. Мисля, че онзи, който ги даваше, ме е наблюдавал и ги е оставял, след като се е уверявал, че съм достатъчно далеч, за да не го видя. Знаеш ли какво? Когато паркирах колата, винаги оставях стъклото леко смъкнато за всеки случай.
— Колко бяха парите?
— За шест години получих четирийсет и две хиляди долара.
— Мили боже.
Тес протегна ръка. Искаше да й върна бележката. Сгъна я, пъхна я при празните пликове, стана и ги сложи в чекмеджето на писалището.
— И от колко години не си получавала нищо?
Тя се замисли за миг.
— Мисля, че от петнайсетина. Пликовете престанаха да се появяват, след като Синтия завърши колежа. Парите бяха истинска благословия. Нямаше да мога да я изуча без тях. Щеше да се наложи да продам къщата или да изплащам нова ипотека.
— Кой мислиш, че ги е оставял?
— Ето ти въпрос за четирийсет и две хиляди долара. И аз се питам същото през всичките тези години. Майка й? Баща й? Двамата?
— Това би означавало, че те са били живи, или поне единият. Може още да са живи. Но щом са били в състояние да го направят, да те наблюдават и да ти изпращат пари, защо не са се свързали с теб или с нея, или с някого другиго?
— Да, няма логика. Винаги съм мислила, че всичките са мъртви от нощта, в която изчезнаха.
— Ако са мъртви, тогава онзи, който ти е оставял парите, е изпитвал угризения за смъртта им. Опитвал се е да се реваншира.
— Разбра ли какво имах предвид? Всичко това само повдига още въпроси, не дава отговори. Парите не означават нито че те са живи, нито че са мъртви.
— И все пак означават нещо. Защо не си се обадила на полицията, след като са престанали да пристигат и е станало ясно, че няма да има повече?
Очите й придобиха уморен вид.
— Сигурно мислиш, че не се боя да разравям подобни мръсотии, но в случая не съм убедена дали искам да знам истината, Тери. Страхувах се, че ако успеем да я открием, истината ще нарани Синтия. Стресът от цялата тази история ми се отрази. Питам се дали не се разболях от това. Казват, че стресът влияе физически.
— Чувал съм това. Може би трябва да говориш с някого.
— Опитах. Ходих при вашата доктор Кинцлър.
Примигнах.
— Сериозно?
— Синтия спомена, че я посещавате, затова й се обадих и отидох два пъти. Установих обаче, че не съм готова да излея душата си пред непознат. Има неща, които споделяш само със семейството си.
Чухме, че пред къщата спря кола.
— От теб зависи дали да кажеш на Синтия за парите. Аз ще й съобщя за заболяването си.
Вратата на колата се отвори и затвори. Надникнах през прозореца и видях, че Синтия отваря багажника.
— Трябва да помисля — рекох аз. — Не знам как да постъпя. Но благодаря, че ми каза. Можеше да го споделиш по-рано.
— И аз бих искала.
Предната врата се отвори и Синтия влезе с две пазарски чанти. Грейс изскочи от сутерена, притиснала кутията с шоколадовия сладолед до гърдите си като плюшена играчка. По устата й беше размазан шоколад.
Синтия я погледна учудено и видях как събра две и две и разбра, че са я изпратили за зелен хайвер.
— Щом излезе, осъзнахме, че тук има сладолед — обясни Тес. — Другите неща обаче ми трябват. Днес имам рожден ден, по дяволите. Хайде да празнуваме.