Няма време за сбогом
- Автор: Баркли Линвуд
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлия Чернева
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Няма време за сбогом». Краткое содержание книги:
Бавно се завъртях на стола без облегалка и се престорих, че разглеждам павилионите за различни видове храна, сякаш смятам да отида и другаде да хапна нещо. Видях мъжа. Той улавяше с език парченцата брюкселско зеле, които падаха от полуизяденото яйчено рулце. Бях виждал снимки на Тод от кутиите със спомени на Синтия и предположих, че ако изобщо бе доживял до четирийсет години, щеше да прилича малко на непознатия — възпълен, бледо лице, черна коса, метър и осемдесет, въпреки че беше трудно да определя ръста му, защото седеше.
Обърнах се към Синтия.
— Изглежда като милиони други хора.
— Ще отида да го видя по-отблизо — заяви тя и стана, преди да успея да възразя.
— Скъпа. — Опитах се да я хвана за ръката, за да я спра, но Синтия мина покрай мен.
— Къде отива мама?
— В тоалетната.
— И аз трябва да отида. Пишка ми се — рече Грейс, размахвайки крака, за да огледа новите си маратонки.
— Тя ще те заведе после.
Синтия заобиколи заведението и се отправи в противоположната на мъжа посока. Мина край всички щандове за бързо хранене и се приближи до него в гръб и отстрани. Щом се изравни с човека, тя зави, отиде пред „Макдоналдс“ и се нареди на опашката, като от време на време небрежно го поглеждаше.
Върна се, даде на Грейс малък шоколадов сладолед в прозрачна пластмасова чашка и седна. Ръката й трепереше.
— Брей! — възкликна Грейс.
Синтия не реагира на благодарността на дъщеря си.
— Той е — заяви тя.
— Синти.
— Това е брат ми.
— Престани, Синти. Не е Тод.
— Огледах го добре. Той е. Сигурна съм, че е брат ми, точно както и че Грейс седи тук, пред очите ми.
Грейс я погледна учудено.
— Брат ти е тук? Тод?
— Яж си сладоледа — рече Синтия.
— Знам как се казва. А татко ти е Клейтън и майка ти е Патриша. — Грейс издекламира имената, сякаш беше на упражнения в класната стая.
— Грейс! — скастри я Синтия.
Сърцето ми започна да блъска в гърдите. Очевидно положението щеше да се влоши.
— Ще говоря с него.
— Недей — възразих аз. — Виж, няма логика да е Тод. За бога, ако се разхожда из града, влиза в търговския център и яде китайска храна на публични места, мислиш ли, че нямаше да се свърже с теб? И той те забеляза. Ти беше като инспектор Дюдю и доста биеше на очи, когато се приближи до него. Този човек просто прилича на брат ти. Ако отидеш при него и му заговориш така, сякаш е Тод, той ще се стресне и…
— Тръгва си. — В гласа на Синтия се долови паника.
Завъртях се. Мъжът беше станал и бършеше устата си със салфетка. Смачка я и я пусна в картонената чиния. Остави подноса, не го занесе в коша за отпадъци и тръгна към тоалетните.
— Кой е инспектор Дюдю? — попита Грейс.
— Не можеш да влезеш в мъжката тоалетна — предупредих Синтия.
Тя седеше неподвижно и гледаше мъжа, който бавно вървеше по коридора. Трябваше да го изчака да излезе.
— В мъжката тоалетна ли ще ходиш? — попита Грейс.
— Яж си сладоледа — повтори Синтия.
Жената в синьото палто на масата до нас чоплеше салатата си и се преструваше, че не ни слуша.
Имах само няколко секунди да разубедя Синтия да направи нещо, за което после всички да съжаляваме.
— Спомняш ли си какво ми каза, когато се запознахме? Постоянно виждаш хора, които ти изглеждат като твоите близки.
— Той скоро ще излезе, освен ако няма друг изход. Има ли друга врата?
— Мисля, че няма. Съвсем нормално е да се чувстваш по този начин. Търсиш ги цял живот. Спомням си, че преди години гледах шоуто на Лари Кинг. Беше поканил човека, чийто син бе убит от О. Джей Симпсън. Мисля, че се казваше Голдман. Той каза, че когато шофира и види кола като на сина си, тръгва да я следи и проверява шофьора, за да се убеди, че не е синът му, макар да знае, че е мъртъв и няма логика…
— Не знаеш дали Тод е мъртъв — прекъсна ме Синтия.
— Знам. Всъщност искам да кажа…
— Ето го. Отива към ескалатора. — Тя стана и тръгна.
— Мамка му.
— Татко! — скара ми се Грейс.
Обърнах се към нея.
— Стой тук и не мърдай. Разбра ли?
Тя кимна, докато поднасяше лъжица сладолед към устата си. Жената на съседната маса отново ни погледна.
— Извинете, бихте ли наглеждали дъщеря ми за малко? — попитах я аз.
Тя се втренчи в мен. Не беше сигурна какво да отговори.