Няма време за сбогом
- Автор: Баркли Линвуд
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлия Чернева
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Няма време за сбогом». Краткое содержание книги:
— Господи.
— Ще бъдеш по-щастлив, ако те напусна, нали?
— Говориш глупости.
— Вече не издържаш и знаеш ли какво? И аз не издържам. И на мен ми писна. Мислиш ли, че ми харесва да се срещам с ясновидки? И че не знам колко отчаяно е това и колко жалка ще изглеждам, като отида там и слушам приказките й? Но какво би направил ти на мое място? Ами ако беше изчезнала Грейс?
Погледнах я.
— Дори не си го помисляй.
— И после някой ти се обади и каже, че я е видял насън и знае къде е. Твърдиш, че ще откажеш да го изслушаш?
Стиснах зъби и отместих поглед встрани.
— Това ли ще направиш? Защото не искаш да приличаш на глупак? Защото се боиш да не изглеждаш притеснен, в неловко положение или отчаян? Ами ако има вероятност, макар и едно на милион, че този човек знае нещо? И не е ясновидец, а наистина е видял нещо, някаква улика, която тълкува като видение? Ако това ти помогне да я намериш?
Хванах се за главата. Погледът ми попадна на: „Най-известната творба на господин Уитман е «Стръкчета трева», която някои може да помислят за марихуана, но не е така, въпреки че е трудно да се повярва, че някой, написал нещо, озаглавено «Възпявам електрическото тяло», не е бил дрогиран поне от време на време“.
На другия ден, когато срещнах Лорън Уелс, забелязах, че не е облечена в традиционния си анцуг, а в тясна черна тениска и маркови джинси. Синтия би разбрала от двайсет крачки какви са. Една вечер гледахме „Американ Айдъл“ на нашия телевизор с малък екран и без висока разделителна способност, когато тя посочи участничка, която пронизително пищеше собствена версия на песента „Вятър под крилата ми“ на Бет Мидлър.
— Джинсите й са „Севънс“.
Не знаех дали Лорън носи „Севънс“ или не, но изглеждаше добре и момчетата извиваха вратове да огледат задника й, докато вървеше по коридора.
Идвах от другия край и тя ме спря.
— Как си днес? По-добре?
Не си спомнях да съм признавал, че се чувствам зле.
— Да, добре съм. А ти?
— И аз, въпреки че мислех да си взема свободен ден. Една моя съученичка от гимназията е загинала в автомобилна катастрофа в Хартфорд преди два дни. Каза ми го друга приятелка, с която поддържам връзка, и ми стана много тъжно.
— Близка ли ти беше?
Лорън сви рамене.
— Бяхме в един клас последната година. Трябваха ми няколко минути да си я спомня, когато приятелката ми спомена името й. Не излизахме заедно. Тя седеше зад мен. Но все пак е шокиращо, когато нещо такова се случи с човек, когото познаваш. Кара те да се замислиш и да направиш равносметка на живота си, затова не ми се идваше на училище.
— Да направиш равносметка на живота си — отбелязах аз. Не бях сигурен дали положението й изискваше излияние на чувства. — Случват се такива неща.
Изпитвам тъга, когато някой загине в пътно произшествие, но Лорън ми губеше времето с трагедията на човек, когото не само аз не познавах, но и тя, както ставаше ясно.
Учениците се бутаха покрай нас и ни заобикаляха, защото стояхме по средата на коридора.
— Е, как изглежда тя в действителност? — попита Лорън.
— Кой?
— Паула Малой от „Фатален срок“. Хубава ли е като по телевизията?
— Зъбите й са чудесни. — Протегнах ръка, докоснах рамото й и я насочих към стената с шкафчетата, за да не пречим на движението.
— Ти и господин Каръдърс сте много гъсти, а? — попита Лорън.
— Роли и аз? Да, познаваме се отдавна.
— Малко ми е неудобно да те питам, но онзи ден той беше в учителската стая. Спомена ли, че съм сложила нещо в преградата ти и по-късно съм го взела?
— Ами…
— Наистина оставих нещо там, но по-късно реших, че идеята не е добра, и го взех. После обаче се сетих, че ако господин Роланд Каръдърс ме е видял, вероятно ще ти каже. Помислих си, че трябваше да го оставя, защото поне щеше да знаеш какво пише, вместо да се чудиш…
— Лорън, не се тревожи за това. Не е станало кой знае какво. — Не бях сигурен дали искам да знам какво е пишело в бележката. В момента не желаех други усложнения в живота си, определено не и от страна на Лорън Уелс, дори и всичко останало да ми беше наред.
— Беше бележка до теб и Синтия да ми дойдете на гости някой път. Мислех да поканя и неколцина приятели и реших, че ще бъде приятно разнообразие за вас при всичко, което ви е на главата. После обаче реших, че може би се натрапвам.
— Много мило от твоя страна. Може би ще дойдем някой ден — отвърнах аз, но си помислих: „Никакъв шанс“.