Няма време за сбогом
- Автор: Баркли Линвуд
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлия Чернева
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Няма време за сбогом». Краткое содержание книги:
— Както и да е — продължи Лорън, като леко повдигна вежди. — Ще ходите ли довечера в Поуст Мол? Поканили са звезди от последния сезон на „Сървайвър“. Ще раздават автографи.
— Нямах представа.
— Аз ще ходя.
— Синтия и аз ще отидем в Ню Хейвън за продължение на телевизионното предаване. Нищо интересно.
Мигновено съжалих, че й го казах.
Тя засия.
— Утре ще ми разкажеш всичко.
Усмихнах се и отвърнах, че трябва да влизам в час, и щом се отдалечих от нея, леко поклатих глава.
Вечеряхме рано, за да имаме време да отидем до филиала на „Фокс“ в Ню Хейвън. Смятахме да вземем детегледачка за Грейс, но Синтия каза, че не могла да намери никоя от тези, които редовно ползвахме.
— Мога да стоя у дома и сама — заяви Грейс, когато се готвехме да излезем. Никога не бе оставала вкъщи самичка и нямахме никакво намерение това да бъде първият й път. Може би — след пет-шест години.
— Няма да стане — отговорих аз. — Вземи си книгата за космоса или някое домашно, за да се занимаваш, докато сме там.
— Може ли да чуя какво ще каже госпожата?
— Не — отвърна Синтия, преди аз да успея да кажа същото.
Беше нервна по време на вечерята. На мен ми беше омръзнало да се притеснявам, затова вината не беше моя. Приписах го на безпокойството й какво ще каже медиумът. Да ти гледат на ръка, да ти предсказват бъдещето и да редят карти „Таро“ на масата пред теб може да бъде забавно дори ако не вярваш в тези неща.
Така беше при нормални обстоятелства, но сега щеше да бъде различно.
— Искат да занеса кутия със спомени — каза Синтия.
— Коя?
— Все едно. Ясновидката искала да я подържи, а може би и някои от нещата вътре, за да долови повече вибрации за миналото.
— Добре. Предполагам, че ще заснемат всичко?
— Не виждам как можем да им забраним да го направят. Техният филм накара жената да се обади. Сигурно ще искат да го заснемат като продължение.
— Знаем ли коя е?
— Кийша Цейлон.
— Ясно.
— Потърсих я в интернет. Има уебстраница.
— Обзалагам се — мрачно се усмихнах аз.
— Дръж се прилично с нея.
Качихме се в колата и потеглихме на заден ход по алеята пред дома ни.
— Чакай! — възкликна Синтия. — Не мога да повярвам. Забравих кутията.
Тя беше извадила от килера една от кутиите си с фамилни спомени и я бе сложила на масата в кухнята, за да не я забрави.
— Ще отида да я взема — предложих аз и ударих спирачки.
Синтия обаче вече беше извадила ключовете от чантата си и бе отворила вратата на колата.
— Няма да се бавя — увери ме тя, хукна по алеята, отключи вратата и се втурна в къщата.
Стори ми се, че остана там по-дълго, отколкото й беше необходимо, за да вземе кутията, но в този момент тя излезе. Заключи, извади ключовете от вратата и се върна в колата.
— Защо се забави? — попитах аз.
— Глътнах хапче. Главата ми ще се пръсне.
На рецепцията в телевизионната станция ни посрещна продуцентката с конската опашка и ни заведе в студио с канапе, два стола, изкуствени цветя и евтина решетка с пълзящи растения. Паула Малой беше там и поздрави Синтия като стара приятелка, обливайки ни с талази чар. Синтия беше сдържана. До Паула стоеше чернокожа жена на петдесетина години, безупречно облечена в морскосин костюм. Запитах се дали и тя не е продуцент или дори директорът на станцията.
— Искам да ви представя Кийша Цейлон — рече Паула.
Предполагам, че очаквах да видя циганка или хипарка, жена в дълга до пода ръчно боядисана пола, а не дама, която приличаше на председател на управителен съвет.
— Приятно ми е да се запознаем — каза Кийша и се ръкува с нас. Изглежда забеляза нещо в погледа ми, защото добави: — Очаквахте нещо по-различно.
— Може би — отвърнах аз.
— А това трябва да е Грейс. — Ясновидката се наведе да стисне ръката на дъщеря ни.
— Здравейте — каза Грейс.
— Има ли място, където Грейс да отиде? — попитах аз.
— Може ли да остана? — Грейс погледна Кийша. — Видение с родителите на мама ли имахте?
— Може би в стаята за актьорите — прекъснах я аз.
Асистентката отведе Грейс.
Гримираха Синтия и Кийша и ги накараха да седнат на канапето. Кутията със спомените беше между тях. Паула се настани на един стол отсреща. Докараха камерите. Оттеглих се в тъмната част на студиото, където нямаше да преча, но щях да виждам добре.