Първото семейство

— Чета.

— Какво четеш?

— Ето това.

Гейбриъл вдигна нагоре книгата. Куори погледна заглавието.

— „Абсолютно автентичен дневник на един малък индианец“?

— Много е добра. Кара те да се смееш. Понякога и да плачеш. Има и неща като за възрастни, ако разбираш какво искам да кажа, но ми харесва.

— Ама ти не си индианец.

— Не е само това, мистър Сам. Има по нещо за всекиго. Госпожата в библиотеката ми каза за тази книга. И аз искам някой ден да напиша книга.

— Е, Бог ми е свидетел, че имаш достатъчно думи в главата си, защото понякога излизат по-бързо, отколкото мога да слушам. — Куори му върна книгата. — Майка ти прибра ли се?

— Преди около час. Чудехме се къде си.

— Трябваше да свърша нещо. — Куори се облегна на рамката на вратата, драсна клечка кибрит по дървената повърхност и запали цигара. — Виждал ли си Кърт наоколо?

— Не, мистър Сам.

Той погледна Гейбриъл изпод гъстите си вежди.

— Май е заминал.

Гейбриъл го изгледа изненадано.

— Защо да го прави? Къде може да отиде?

Куори чукна цигарата си във вратата и пепелта падна на пода.

— Всеки има къде да отиде. Някои хора обаче имат нужда от повече време, за да го разберат.

— Сигурно е така.

— Ако някой пита, май трябва да казваме това. Проклет да съм! Беше ми като син! Не може да си тръгне хей така, без дори да поговори с мен, нали?

Гейбриъл се стъписа от самата мисъл.

— Ако аз някога реша да замина, мистър Сам, след майка ми ще кажа първо на теб.

— Ти си добро момче. Продължавай да четеш, Гейбриъл. Трябва да си подготвен. Светът ще ти даде шанс, но само толкова. Останалото зависи от теб. Или пропиляваш шанса, или се възползваш от него.

— Това ми го казваш, откакто се помня.

— Добрият съвет си струва да се повтаря.

Куори продължи към стаята си.

Беше на последния етаж, който някога принадлежеше на баща му и майка му. Редът не беше сред силните страни на Куори, макар че Рут Ан и Гейбриъл полагаха всички усилия купищата предмети да са подредени.

Съпругата на Куори Камерон беше починала преди три години. Това беше най-тежката загуба в живота му, а беше преживял няколко подобни. След смъртта й не беше лягал в брачното им легло. Спеше на дълго протрито стогодишно канапе, сложено край стената в спалнята. Беше оставил много от нещата на жена си в банята, а Рут Ан съвестно ги бършеше от прах, въпреки че никога вече нямаше да бъдат използвани.

Куори можеше, а вероятно и трябваше да продаде „Атли“ преди много години. За него обаче подобен вариант не съществуваше. Камерон харесваше имението и да се раздели с него би било все едно да се раздели с нея. Не би могъл да го стори, както и не би могъл да убие собствения си син. Въпреки че едва не го направи и тази мисъл го плашеше. Дължеше се на наследствената лудост по бащина линия. Ден след ден, година след година тя се засилваше, като пипала на тумор, разпростиращи се смъртоносно в мозъка му.