Първото семейство

— Нещо друго видяхте ли? — попита Магулас.

— Не. Иначе съм доста наблюдателна, само че онзи тип стреляше с автомат. За малко щеше да надупчи мен вместо едно дърво. Реших, че е по-добре да остана жива, отколкото да разгледам добре стрелеца.

Магулас я изгледа с широко отворени очи.

— Разбираемо.

— Нещо за буквите по ръцете? — попита Шон и ги посочи. Сега беше по-трудно да се различат поради обезцветяването на кожата на трупа. Сякаш мъртвата плът абсорбираше трайното мастило. Сега знаците не приличаха на букви, а на някаква кожна болест или драсканици на безумец.

— Аз съм патолог, а не лингвист. Мастилото е черно, вероятно от маркер с широк връх, буквите са печатни по форма, а краснописът по моето скромно мнение не е кой знае какво. Знам добре испански, но това не е испанки. Не е и друг от романските езици. Очевидно не е китайски или руски. Тяхното писмо е различно.

— Може ли да е език на някое африканско племе? — предположи Шон.

— Да, но не мисля, че щяха да използват латиница, както китайците или руснаците не я използват — каза Мишел. — Може просто да са драскулки, за да ни заблудят.

— Добре. Нещо друго интересно? — попита Шон.

— Да, тази дама има страхотна червена коса. Ослепителна. Рязала съм доста червенокоси, но тази печели купата. За малко да си сложа слънчеви очила, докато правех аутопсията.

— Какво отношение има това към разследването ни? — попита Мишел.

— Той не попита за отношение, а за интересно. — И добави с усмивка: — Е, дори и патоанатомите понякога имат нужда от разведряване. Иначе атмосферата тук е потискаща.