Белия дявол — Синове

Незаконороденият започна да търси принципите, които бяха направили от баща му толкова страшен и толкова велик мъж.

— Баща ти не вярваше в бога — каза веднъж извънредно религиозният Сокон. — Той смяташе, че ние сме част от едно безкрайно и безначално всичко, което наричаше Ум.

Марс не разбра нищо, но когато, грохнал от умора, лягаше в тревата, невидим ни за зверове, ни за хора, мисълта му отново се връщаше на Соконовите думи: „Всичко е Ум!“ Вярно, светът изглежда смислено построен, всяко нещо имаше своя функция, но ако не съществуваше бог, прераждане и тленността беше всевластна, тогава какъв беше смисълът на Всемирния ум?

Безделието го превърна в мислител, в съзерцател и той малко по малко напусна богословските канони. „Всичко е Ум, значи Всичко е нещо, което няма умствено измерение… Всичко е земята, звездите, слънцето… и повече от това, тоест Всичко! Тогава кое е онова, което от Всичкото прави нещо? Небето, вълкът, камъкът… болката?“ Марс все още нямаше отговор на този въпрос, но чувстваше непреодолим стремеж да го открие.

— Когато Вангел дон се качи на борда на „Емир“, още нямаше брада, гласът му се клатеше, но вече беше опитал вкуса на кръвта — разказваше Сокон, зареян някъде в пространството, лишен от сетива за възбудата на младия си събеседник. Марс гореше в треска и алчно поглъщаше думите му. „Значи и за мен е време да накървя ръцете си!“

От най-ранно детство, скитайки по брега на морето, очите му търсеха и събираха обли камъни, годни да се поберат в дланта му. По-късно се появи въпросът „Защо ги събирам?“ и отговорът „Те са моите оръжия!“ На шестнадесет години Марс беше в състояние да уцели заек от петдесет крачки в която част на тялото поиска, а когато смени камъните с нож, успяваше да свали дива патица независимо дали лети срещу него, или острието трябва да я застига. За да „накърви ръцете си“, трябваше да пропътува двадесет версти на юг, да мине Дунава и да потърси в бащиното си отечество онзи мъж, чиято пролята кръв би го поставила в смъртна опасност. Марс наточи дузина двуостри ками, оседла Олга, арабска кобила, която Лазар му беше подарил на десетия му рожден ден, промъкна се в Скендера, свирна на Сур и тръгнаха на юг. Марс не говореше нито български, нито турски, но откри, че съществуват чужди езици, едва когато преплува Дунава и тръгна да скита из Империята. Правейки се на ням, избягващ населените места, той убиваше, за да яде, и се криеше, за да оцелее, но когато застана на възвишенията над Шумен и в краката му се бялнаха калета и казарми, Марс разбра, че е стигнал най-южната точка на пътя си.

Години по-късно той отново щеше да мине по тези краища и възстановявайки миналото в главата си, да открие, че първата му жертва е бил вождът на капукулу, „въоръжените роби на султана“, както сами се наричаха еничарите от пехотинските джамаати. Единственият ездач сред тях беше техният вожд „ага“ и именно в неговото сърце Марс заби ножа си. Направи го посред бял ден пред казармата и следван от Сур, пришпори кобилата покрай ракитаците на Върбишката река. Повече от месец потерите бяха навсякъде. Преследваха го пешаци, конници, населението на турските села, през които минаваше пътят му. Марс скоро разбра, че ако се отърве от кобилата, шансовете му да се измъкне ще нараснат. Намери подходяща клисура, закла Олга, затрупа я с камъни, нахвърли върше над тях и следван от вълкодава, започна да се промъква на север. Не чувстваше нито страх, нито глад, нито умора… Беше дошъл да убие и сега, след като беше свършил работата си, беше напълно в реда на нещата да го сполети дивото отмъщение на еничарите. Беше лято, когато преплува Дунава на път за Империята. На връщане по талвега вече плуваха ледени късове…