Делириум
- Автор: Оливър Лорън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Маргарита Терзиева
- Жанр: Социально-философская фантастика
Электронная книга - «Делириум». Краткое содержание книги:
Регулаторите докладват директно на правителството и работят в съгласие с учените от лабораториите. Те изпратиха майка ми там за трета процедура; една нощ, веднага след второто неуспешно лечение, преминаващ патрул я засякъл през прозореца да плаче над снимка. Забравила да спусне завесите и гледала снимката на баща ми. След няколко дни я върнаха в лабораториите.
Обикновено да избягаш от регулаторите, не е никакъв проблем. Те се чуват буквално от километри. Всеки от тях носи уоки-токи за връзка с другите патрули и трябва да си глух, за да не чуеш периодичния звук от статичното пращене на радиостанциите като бръмчене на гигантско ято стършели. Но в този момент вниманието ми беше заето с друго. Изругавам се наум заради глупостта и вадя портфейла от задния джоб. Добре, че се сетих да взема това. Законът в Портланд не разрешава да излизаш без идентификационна карта. Никой не иска да прекара нощта в затвора, докато властите установяват самоличността му.
— Магдалена Елла Халоуей — казвам ясно, опитвайки се да демонстрирам увереност, докато подавам картата си на регулатора. Едва различавам чертите му зад насочения право в лицето ми силен лъч на фенера, който ме кара да присвивам очи. Виждам само, че е висок, слаб и кокалест.
— Магдалена Елла Халоуей — повтаря той. Обръща картата с дългите си тънки пръсти и поглежда идентификационния код, задължителен за всеки американски гражданин. Първите три цифри от кода показват щата, следващите три са за града, след тях има три цифри за фамилната ти група и последните четири са личната ти идентификация. — Какво правиш навън по това време, Магдалена? Вечерният час започва след по-малко от четирийсет минути.
След по-малко от четирийсет минути? Това означава, че вече е към осем и половина. Пристъпвам от крак на крак, опитвайки се да скрия нетърпението си. По-голямата част от регулаторите, особено доброволците, през деня работят като ниско платени работници: мият прозорци, охраняват държавни обекти или отчитат потреблението на газ по къщите.
Поемам дълбоко въздух и казвам възможно най-невинно:
— Преядох на вечеря.
Няма защо да се впускам в сложни лъжи. Само ще си навлека неприятности.
Насочил фенерчето в мен и стиснал картата ми в другата ръка, шефът на групата продължава да ме изучава с поглед. За миг ми се струва, че се колебае, че ей сега ще ме пусне да си ходя, но той подава картата на един от хората си:
— Прекарай я през ОС. Искам да се убедя, че е валидна.
Сърцето ми замира. ОС е Охранителната система, компютърна програма, където са вписани всички персонални кодове на хората от цялата страна. За да потвърдят моя, ще минат двайсет, а може и трийсет минути, в зависимост от броя на проверяваните в момента граждани. Не мисля, че наистина вярва, че съм с чужда карта, просто е решил да ми губи времето, докато някой ме проверява.
Но после, като по чудо, един глас някъде от задните редове на групата се обажда:
— Валидна е, Джери. Аз я познавам. Идвала е в магазина ми. Живее на „Къмбърланд“ 172.
Джери се обръща и навежда фенерчето. Бързо примигвам няколко пъти да премахна светещите точици пред очите си. Някои от лицата ми се виждат смътно познати — една жена, която работи в химическото чистене наблизо и прекарва дните си подпряна на вратата, докато дъвче дъвка и от време на време плюе пред себе си; пътният полицай от кръстовището близо до магистралата „Франклин“, едно от няколкото кръстовища в Портланд с достатъчно автомобили, за да оправдае службата му; едно от момчетата, което се грижи за боклука ни. Най-отзад е Дев Хард, собственикът на магазин „Куикмарк“, надолу по нашата улица.
Обикновено чичо носи всички продукти — консерви, спагети и месо — от своя магазин „Стоп ен’сейв“ на Мунджой Хил, но понякога се случва да свършим тоалетната хартия или млякото и аз тичам в „Куикмарк“. Господин Хард е ужасно слаб и с малки черни очички, като на плъх.
Винаги ми се е искало да се измъкна по-бързо от магазина му, но тази вечер ми идва да го разцелувам. Не съм си представяла, че знае името ми. Никога не ми е казвал повече от: „Това ли е всичко за днес?“, никога не е правил нещо друго, освен да маркира продуктите и да ме гледа изпод тежките си клепачи. Отбелязвам си наум следващия път, като отида в магазина му, да му благодаря.