Анатомия на плашилото
- Автор: Ганев Георги
- Язык: болгарский
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Анатомия на плашилото». Краткое содержание книги:
Вътре „Аризона“ представляваше най-обикновена миризлива менажерия. Имаше един мелез, който минаваше за вълк и не искаше да се храни, когато му поднасяха кучешка храна, тоест хляб, натопен във вода. Смяташе се за кръвожаден вълк и искаше само месо. В малка клетка, поставена на маса в средата на палатката, съжителствуваха две проскубани млади лисици, които караха децата да изпитват недоверие от създадената в тях представа за Кума Лиса. Истинската, голямата атракция бе една стара, престара мечка. Собственикът на менажерията я бе купил наскоро. Крадена, купувана и прекупувана, тази мечка имаше интересна съдба. Беше влизала дори в няколко съдебни палати на различни околии в качеството на веществено доказателство. Тя беше гордостта на менажерията и казваха, че ако може да говори, би отворила адвокатска кантора. Беше много капризна и наистина се държеше като дебел провинциален адвокат. От време на време си спомняше за някогашната си дресура и започваше да прави като „старите баби“, държеше се като млад войник в гарнизонен отпуск и „даваше чест“.
— „Аризона“ имаше ли нещо общо с вашата бъдеща кариера?
Собствено казано, не. Самата „Аризона“ повече бе в състояние да отблъсне човека от животинския свят. Всичко бе плод на случайност. Собственикът бе купил старо сляпо магаре за храна на животните. Но това бе много по-късно.
Вечерта, след като затвориха менажерията и се прибрах вкъщи, вторият ми баща ме попита къде са книгите и понеже не можах да отговоря, ме напердаши. Това беше решително в полза на „Аризона“. Няколко дни се въртях около менажерията, правех дребни услуги на собственика и така се сприятелихме. Той се задържа доста дълго в града поради финансови съображения. По това време ни разпуснаха от училище и аз непрекъснато висях там. Станах свой човек и една вечер разбрах, че управата бе дала ултиматум на собственика да напусне града в срок от двадесет и четири часа. Гражданите се бяха наситили на миризмата около нея и се жалвали. Властта взе бързи санитарни мерки за ликвидирането на този „кучкарник“. Като увеселително заведение „Аризона“ беше добила публичност с това название. Отношенията вкъщи станаха нетърпими пак заради нея и един ден ние напуснахме този чумав град. Спомням си, че оставих на мама такава бележка: „Мамо, аз съм в «Аризона.»“
Известно време след бягството ми собственикът купи споменатото магаре почти без пари. Искаше да го заколи за храна на животните, но касапите, които идваха, искаха повече за работата, отколкото струваше магарето.
Докато го угоявах с надеждата, че като го одерем, ще останат десетина килограма, неусетно то се привърза към мен и ходеше подире ми като куче. Тази привързаност ме наведе на щастливото хрумване, че с магарето мога да опитам някои номера. За съвсем кратко време успях да го науча да прави „здрасти“ и да коленичи на предните си крака. По детски замечтах за някакъв грандиозен номер. И тогава отново щастлива случайност ме срещна с едно момче от градчето, в което бяхме разпънали шатрата на „Аризона“. Момчето беше доста издокарано, изглежда, беше от заможните. Носеше голф, сако и каскет от еднакъв плат, но нямаше пари да си плати билета за менажерията. Между момчетата парите не са най-важното нещо, стига да има предмет за размяна. Такъв предмет се оказа една книжка. Забележете, още една книга се намесва в моя живот! И това бе съдбоносната книга!
Момчето ми даде книгата, аз я хвърлих някъде и повече не я погледнах.
Един ден около мене и магарето се бяха събрали няколко хлапета от махалата и ме питаха с какво го храня. Казах им, че яде всичко. Онова момче, което пуснах в менажерията срещу книга, също беше там. Изглежда, мислеше, че съм го изиграл и срещу цяла книга съм му показал само няколко животни, затова заядливо каза: „А книги яде ли? Чувал съм, че магаретата много обичат книги. Даже едно магаре изяло буквара на стопанина си, не можал да продължи училище и останал прост.“