Анатомия на плашилото
- Автор: Ганев Георги
- Язык: болгарский
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Анатомия на плашилото». Краткое содержание книги:
Старецът бръкна в джоба на сивия костюм, извади два билета и ми ги подаде. „Можеш дойдеш, когато иска!“ — усмихна се той и си замина.
През целия ден си мислех дали ще ме пуснат с тези билети. Преди въобще не си задавах такъв въпрос, защото ходех на цирк винаги без билет. Хората ме познаваха и ме пускаха. Така се случи, че на представленията на този цирк още не бях ходил, и реших да опитам с билетите. Мислех си, че този старец е самият директор на цирка.
Вечерта казах на Карабас-Барабас, че ще ходя на представление. Той се понамуси, защото трябваше да продава билети, а по му се искаше да си говори със своя мрачен приятел. Нагласих се като за празник и увиснах пред входа половин час преди представлението. Когато започнаха да пускат хората и наоколо взеха да се събират съмнителни хлапета, отново ме обзе съмнение. Откъде-накъде директорът ще раздава гратиси, и то на мене. Улових едно от хлапетата и го дръпнах настрана. Попитах го има ли билет, а то ме изгледа така, сякаш го питам има ли златен часовник. Дадох му един билет, момчето онемя от радост и се хвърли в навалицата. Видях как разпоредителят много недоверчиво разгледа билета от двете страни, скъса го и момчето влезе. Тогава, убеден, че няма никаква шашма, влязох и аз.
Номерата ми бяха твърде познати от други циркове и аз гледах разсеяно в очакване на животните. Когато работниците започнаха да поставят решетките, станах нетърпелив, дори попитах съседа лъвове или тигри ще има.
В светлината на прожекторите се появи конферансието и с траурен глас съобщи, че публиката се умолява да пази тишина и спокойствие. Това е стар номер от професията, но тогава аз не знаех нищо за нея и тази молба ме накара да настръхна.
Прожекторите угаснаха постепенно и оркестърът засвири някаква ориенталска мелодия. Видях как в тъмното покрай решетките се промъкваха дълги сенки. Музиката внезапно секна, барабанистът направи едно дълго тремоло и удари чинелата. Всички прожектори бликнаха с ярка светлина и в блестящия кръг на арената видях пет големи тигъра, а сред тях стареца, който ми даде билетите. Отначало не можах да го позная, защото бе облечен с брилянтени светлосиви шалвари, везан елек и чалма с дълго пауново перо. Това, че този човек е мой познат, че ми е дал билети за цирк, ми направи такова поразяващо впечатление, че през времетраенето на номера аз почти не погледнах към арената. Въртях се наляво-надясно, оглеждах хората предизвикателно, дано по нещо разберат, че този човек сред опасните тигри днес ми е дал два билета за цирк. Стигна се дотам, че човекът зад мен ми каза сърдито: „К’во се въртиш като калайджия бе!“ Бях готов веднага да му кажа защо се въртя и да му запуша устата с моето познанство, но номерът неочаквано свърши. Ръкоплясках толкова силно и с такъв размах, дано пак се усетят за онази работа с билетите, но никой не ми обърна внимание. А истината беше, че не бях видял нищо от желание да ме забележат, но пък ръкоплясках. И след това ми се е случвало — гледам, а не виждам, слушам, а не чувам и накрая ръкопляскам. По тоя начин човек се приобщава към това, което е станало.
На другия ден възрастният мъж отново дойде, но вече се срещнахме като стари познати. Казваше се Индржих Яничка — чех, сеньор на цирковото изкуство. Със своя мек и приятен глас той каза, че искал да поговорим. Тръгнах след него и ние влязохме в цирка. На манежа някакво младо момиче галопираше в кръг, яхнало сив кон. Спряхме пред една ложа, в която седеше възрастен мъж с крака, вдигнати на парапета. Той с голямо отегчение следеше бягащия кон, лицето му се разкривяваше от гримаси, сякаш всеки момент може да му стане лошо. Човекът плесна с ръце, момичето го чу, подкара коня ходом и изчезна зад завесата.
„Това момче, за което говорил“ — каза Яничка и седна до човека в ложата. Двамата ме гледаха мълчаливо и изпитателно като членове на учителски съвет. Започнах да се изчервявам и под мишниците ми шурна пот.
„Това ли е кандидатът? — запита многозначително човекът, без да се разбере кого точно пита. — А къде са зверовете ти, а?“
Гледаше високо в купола на цирка и мачкаше с два пръста ухото си. Бях толкова притеснен, че не можах да разбера за какво ме пита. Сеньор Яничка стоеше мълчаливо, гледаше ме благо, но това не ми помогна кой знае колко.
„Къде са музикантите, пикльо? — каза човекът и замачка още по-яростно ухото си. — Ако са наблизо, доведи ги, защото нямам време да се занимавам с такива като тебе!“
Разбрах за какво става дума. Вече бях голямо момче и такива обидни думи, придружени с мачкане на ухо, ме караха да се червя. Изтичах през открехнатия за проветрение брезент и в пристъп на момчешка ярост си казах, че този човек няма да види моите животни. Но си спомних за благодушното лице на Яничка и омекнах. Разбрах, че старецът е казал за моята дресура, макар и още съвсем зелен, усетих несъзнателно, че в този момент се решава нещо важно, и реших да вкарам пирамидата в движение.