Анатомия на плашилото
- Автор: Ганев Георги
- Язык: болгарский
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Анатомия на плашилото». Краткое содержание книги:
След няколко дни попитах в счетоводството и се оказа, че за тази среща не е даден един лев. Хората просто са искали да се съберат и са платили всичко от собствения си джоб.
Шегата им хареса, защото те помислиха, че наистина това е шега, и дори ръкопляскаха. Всъщност, казани с друг тон и при други обстоятелства, думите на Симеонов нямаше да направят такова впечатление. Но тогава през целия ден аз чувствувах някакво особено напрежение, някаква мъничка буря, която се надигаше у всеки от присъствуващите. Симеонов продължи: „Мехльовецът, който си въобразява, че е прибрал «хляба на народа», е хвалипръцко…“
Изведнъж всички замълчаха. Усмивките по лицата им изчезнаха и те станаха сериозни, дори навъсени. Симеонов не каза нищо особено. В думите му имаше зле прикрита досада и наставнически тон. Говори и за това, че вземали много пари за малко работа. Нещо, което нямаше никаква връзка с малкия празник на хората. Речта му бе нахална и обидна, почувствувах срам заради него и за миг се уплаших, че може да стане скандал. Той усети това, може би се уплаши и свърши така неочаквано, както бе и започнал.
В малката зала настъпи такава тишина, в която чувах как пука ледът в чашите. Погледнах към комбайнерите и видях как няколко от тях почти едновременно и с резки движения свалиха вратовръзките си.
Ана стоеше напрегната и с присвити очи наблюдаваше разигралата се сцена. Тя много точно прецени всичко и когато Симеонов беше вече седнал на масата при нас, го подхвана за ръката и му прошепна нещо, което го накара да й се подчини. Двамата излязоха навън.
„Отиде, та се не видя! — въздъхна Рафо. — Развали се веселбата и ще има чупливост. А после — Рафаиле, плащай чаши!“
Шофьорът пръв наруши мълчанието. Опита се да превърне всичко в шега, но някой му извика: „Затвори ги тия уста бе!“ Веднага след това се чу удар върху масата и за да се сбъдне прорицанието на Рафо, прозвъня счупена чаша. „На хубаво е, на хубаво е!“ — извика шофьорът.
Погледнах към масата на комбайнерите и видях един млад човек, който бе вдигнал ръка и се канеше да нанесе нов удар. Съседът му, мустакат мъж с прошарена коса, хвана ръката му и бавно я положи на масата. В това движение не долових никакво усилие, макар че съзнавах каква енергия се бори в двете ръце. Лицето на младия бе почервеняло и като се задъхваше от гняв, извика: „Защо ни обиди той, а, другари? Под сянката ли лежахме за тия пари?“
Човекът до него поглади мустаците си и със същите спокойни движения наля чашата и му я подаде. Рафо наблюдаваше всичко това много внимателно, стана от масата, погледна ме съучастнически и каза: „Без музика няма да се мине!“
Била съм, изглежда, доста изплашена и пребледняла, защото шофьорът дойде при мене и ласкаво ми каза: „Оправи боята и се не бой! Аз ще уредя работата.“ Погледнах го учудена, а той ми смигна и излезе навън. След малко се върна Рафо. Беше пуснал касетофона и почукваше с пръсти по масата. „Лошо се получи — каза той. — Но ще видиш, че ще завърши добре. Това го знам от практика. Много пъти е почвало весело, а е свършвало зле. Пък и тези хора, като ги гледам, са кротки и добри. Биваше да му отупат пепела!“
Малко по-късно в механата влетя шофьорът. Под мишницата си стискаше панталона на Симеонов, напълнен с нещо и завързан за крачолите и на колана с тел. Сложи го на стола със задницата нагоре. „Ето го! — каза. — Разпасвайте коланите!“
— Какво се случи после? Комбайнерите извършиха ли това символично наказание? Искам да кажа, биха ли панталона?
Не знам! Не вярвам! Рафо разказваше, че видял шофьора отвън да бие панталона с някаква пръчка. Но това е, това…
След като той внесе панталона, аз изпитах някакъв ужас, макар че всичко това е направо смешно. Изтичах навън и веднага се прибрах в стаята. Тръшнах вратата след себе си и се хвърлих на леглото. Струваше ми се, че онова малко никелирано чукче чука в слепоочията ми. Главата ме болеше, ужасно ми се виеше свят. Такова главоболие не бях изпитвала, макар че съм навикнала да ме боли глава.
По някое време дойде Ана и светна лампата. Приближи се и седна на леглото до мен. „Укоряваш ли ме!“ — попита тя. Въпросът й беше много неочакван и аз не й отговорих нищо. Тя протегна ръка и ме погали по главата. Беше по-малка от мен, но почувствувах нещо майчинско в тази ласка. Разплаках се и през сълзи я попитах за какво трябва да я укорявам. За това, че те боли глава — каза тя и отново ме погали по главата. Изпитвах облекчение от докосването на ръката й. Същевременно нейното присъствие ме караше да страдам необяснимо. Тя разбра това, стана, изгаси лампата и преди да излезе, каза да заключа вратата. Но главата ме болеше все още много силно и аз не можах да намеря сили да стана.