Анатомия на плашилото
- Автор: Ганев Георги
- Язык: болгарский
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Анатомия на плашилото». Краткое содержание книги:
Стана ми ясно, че това момче искаше да се заяжда с мене, защото ми завиждаше. А знаете ли кое беше това момче? Стоян Т. Хаджистоянов! Има такъв писател! Казах му: „Слушай, мой човек! Моето магаре яде даже и учени книги, с които някои хора си пълнят главите. И главите им стават не глави, а талашени топки!“
Влязох в палатката, намерих книгата и се върнах при момчетата, горящ от нетърпение да им покажа на какво е способно моето учено магаре. И да натрия носа на оня умник.
Разгърнах книгата, където ми попадна, откъснах един лист и го подадох на Марко. Той го помириса, придърпа го с дебелите си бърни и го задъвка. Откъснах още няколко страници — и тях изяде! Когато посегнах да откъсна друг лист, видях, че това е някаква рисунка, и се загледах в нея. Беше изобразено магаре, на гърба му куче, на кучето котка, а на котката петел. Сгънах книжката и казах на момчетата: „Магарето се начете, хайде и вие да четете у вас!“
Прибрах се в палатката, разтворих книжката и засричах. Така, запъвайки се, до вечерта се запознах с историята на „Бременските градски музиканти“. Разбира се, по онова време не можах да я прочета цялата. Тогава ми беше достатъчно да открия своя световен номер. По-късно съм я чел стотици пъти с вълнение и трепет.
В менажерията имаше котка — доста интелигентна крадла, която бе свикнала и с мечката, и с вълка, и с лисиците. За парче месо или риба тя би понесла дори и мишка на гърба си. С кучето също нямах проблеми. Открих го още на следващия ден. Беше едно скитащо куче с разпрано ухо и репеи по корема и опашката. Петела го откраднах от село в съседната околия. Брах много страх да не си го познаят, затова му отрязах крилата и опашката. Какво е страхът в сравнение с реализирането на една мечта!
Разделих номера на две части, за да не разбере собственикът на менажерията с какво се занимавам. През деня дресирах магарето и кучето, а вечер в палатката, където спях самичък — котката и петлето. Работата вървеше добре, защото бях много упорит и не оставях животните ни денем, ни нощем. Имах само лоши предчувствия около свързването на пирамидата. За щастие, когато се опитах да покажа котката върху гърба на кучето, всичко се размина без усложнения. Впоследствие направих една кожена възглавничка, която връзвах с две върви за гърба на кучето.
Докато се забавлявах така, погълнат изцяло от бъдещия си номер, бях забравил, че всеки момент основата на моята пирамида може да се превърне в храна на дивите животни от менажерия „Аризона“.
Един ден моят работодател доведе висок и сух, много мрачен човек. До кръста той приличаше на военен, защото носеше военни ботуши и избелял брич. Палтото му беше съвсем обикновено и овехтяло, но той го носеше преметнато през едното рамо като хусар. Влязоха в палатката и ме извикаха чак след половин час. Изтръпнах, понеже помислих, че човекът е представител на властта и мама ме търси да се прибера вкъщи.
Когато влязох в палатката, ме блъсна остра миризма на анасон. Човекът гледаше още по-мрачно, а собственикът на менажерията се чудеше как да му угоди. Изпратиха ме за още една бутилка. Когато изпиха и нея, човекът си отиде със същото мрачно лице, а собственикът ми каза, че го е пазарил да заколи магарето. Изпитах облекчение от това, че не съм търсен от властите, бях писал две писма на мама, но се разтревожих за съдбата на Марко. Ето ви случай, в който съдбата на един човек е свързана със съдбата на едно магаре, а не обратно…
— Смятате ли, че ако бяха заклали магарето, съдбата ви щеше да бъде насочена в друга посока?
Стопроцентово! Може би щях да стана всичко друго, но не и дресьор на животни. А считам, че в живота на човека има определени моменти, от които зависи съдбата му. Ние наричаме съдба това, което всъщност е право на избор.
— И как вие осъществихте това право?
Много просто! Избрах живота на магарето срещу месечното си възнаграждение. Може да се каже, макар че звучи доста претенциозно, аз откупих съдбата си срещу една месечна заплата или една магарешка кожа.
Животът е прост, обикновен и пълен, когато знаеш какво искаш. Аз поисках от собственика магарето. Отначало той започна да го усуква, но после се съгласи. Разбира се, намекнах му, че от това може да зависи бъдещето на „Аризона“, която в момента бе започнала да се възмогва с моята скромна помощ. Исках да кажа нещо друго, но този самотен човек се бе привързал силно към мен и се уплаши да не го напусна. Той беше твърде слабохарактерен. Между другото, никога не можах да науча името му или, по-точно, не бях сигурен кое е истинското му име. Търсеха го за неплатени данъци и издръжка и той имаше пълно основание да се крие. Сред съдържателите на стрелбища, силомери и прочее атракциони той беше известен като Карата. Аз му виках Карабас-Барабас.