Анатомия на плашилото
- Автор: Ганев Георги
- Язык: болгарский
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Анатомия на плашилото». Краткое содержание книги:
Понякога съм я виждала как се свива в себе си, става мълчалива и замислена, но това са само мигове. Но макар и мигновено, тя страдаше силно и болезнено. Питала съм я много пъти защо е така и винаги ми е давала един и същ отговор: „Защото съм грозна!“
Ана се овладя веднага и започна да разказва някаква смешна история, случила се с баба й, когато била млада. Това беше нейният стил — от сериозното към ежедневното и смешното без преходи и никакво запъване. Това придаваше на характера й лековатост, да не кажа друго. Всъщност изглеждаше глупава, но не беше такава. Тя искаше да живее весело, безметежно и красиво и затова се държеше така, за да предотврати всички опити да се отнасят с нея сериозно, да я накарат да страда или тъгува.
— Какво е имала предвид Ана, когато е казвала, че не се харесва. Външния вид или начина на живот?
Ана беше дребна и подвижна. Мога да кажа, че беше красива. Високите и стройни жени, с плавни движения поради ръста си са красиви само отдалеч. За да усетиш красотата на Ана, трябва да се доближиш до нея. Никога не съм чувала да се оплаква от свой физически недостатък. Имаше хубава коса, права, до раменете, и сиви очи. Колкото до начина на живот, аз ви казах, че гледам на нейното свободно държание като на ограда, която трябва да скрие нещо. Понякога съм си мислила, че като казваше за себе си грозна, Ана е разбирала леснодостъпна. Предишният й приятел беше несимпатичен и глупав, но тя го обичаше много. Той съзнаваше това и я измъчваше. Симеонов също не беше кой знае какво — един практичен човек. Може би затова тя не харесваше себе си, защото бе допуснала близост с такива мъже. А тя беше романтичка.
Когато Симеонов се върна, макар вече да бе забравила предишните си мисли, с глас, в който се долавяше примирение, каза: „Какво толкова не му харесвам на Мончето? Аз съм същото дърво като него!“
Той влезе настръхнал и намръщен и се тръшна на стола до нея. Ана му наля чашата, прегърна го нежно и шеговито попита: „Какво, Мони? Да не би вълкът да е изял баба ти?“
Симеонов не отговори. Погледна ме мрачно и вдигна чашата си, сякаш искаше да се чукне с мен. Машинално вдигнах своята, погледнахме се в очите и аз изтръпнах от истинското, неподправено страдание, което се виждаше в тях.
— Вие присъствувахте ли на срещата с комбайнерите?
Да! Ние четиримата седяхме до камината, когато пристигнаха. Рафо бе подредил една дълга маса в другия край на залата, беше поставил приборите, чашите и чиниите със салата, седна при нас и ми разказваше за себе си. Говореше искрено, аз го слушах с интерес и постепенно започнах да изпитвам състрадание към него. Симеонов виждаше това и не знам защо се дразнеше.
Комбайнерите влязоха и започнаха да се озъртат. В първия миг това ми направи най-силно впечатление. Изглежда, че всички до един за първи път идваха в това заведение. Приличаха на екскурзианти в пещера. Водеше ги един млад, пълен, но енергичен човек с разрошена коса и зачервени бузи. Имаше вид на много отракан, смееше се непрекъснато и сам се зае да определя кой къде да седне. Комбайнерите още повече се смутиха от врявата, която вдигаше тоя човек. Облечени в своите тъмни костюми и вратовръзки, те с любопитство се разглеждаха. Извинете, но те ми приличаха на пингвини. Толкова сковани и неестествени изглеждаха движенията им. Лицата им бяха зачервени, сякаш дълго време са задържали дъха си. Постояха десетина минути с вратовръзките, след това ги разхлабиха и откопчаха копчетата на ризите.
Когато най-после мъжете се настаниха около масата, Рафо стана и им напълни чашите с ракия. Един от тях го извика с пръст и му пошепна нещо на ухото. Рафаил се изкриви повече в кръста и след малко донесе на нашата маса нова бутилка уиски, само че този път без леден похлупак. Симеонов се изправи и вдигна чашата си. Чух го да казва: „Наздраве! Конското после…“
Комбайнерите също станаха прави и вдигнаха чашите си. Залата се изпълни с възбудена глъчка и звън на чаши. Веселите им гласове отекваха под ниския таван, говореха един през друг и като че ли бяха забравили за нас.
Симеонов продължаваше все така мрачно да отпива от чашата си, но вече си доливаше и сода. На няколко пъти Ана го подканяше да отиде при хората, но той все не се решаваше. Потърка с ръка челото си, сякаш да изтрие мрачното си настроение, оправи вратовръзката си и се надигна. Комбайнерите продължаваха да разговарят все така шумно и не съм сигурна в първите думи, които каза, когато отиде при тях. Мисля, че беше нещо такова: „Е, какво сега, ожънахме жито колкото за един парастас и правим банкет…“