Анатомия на плашилото
- Автор: Ганев Георги
- Язык: болгарский
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Анатомия на плашилото». Краткое содержание книги:
В полунощ Симеонов влезе в стаята. Беше тъмно, но аз го усетих. Носеше чаша вода и аспирин…
Бончо Николов — 28-годишен, шофьор в АПК:
За какво беше туй гласене и туй тъкмене. Можех спокойно да си пална колата, да си свърша работата, и толкоз. А пък аз и нова вратовръзка си купих. Десет лева и отгоре дадох за нея. Дойде комшията да ми я връзва и вика: „Ще го удряш на живот, а?“ Какъв живот бе, аз пишман станах, дето съм се родил. И моята, и тя само туй чака! „Не ти е, вика, чист косъмът!“ Пък аз какво, отидох да разваля на хората веселбата. От връзката е всичкото — сложих си връзка, взех да го давам тежко и да правя тарикатлъци.
Ама да знаеш, от оня хич не ми пука! К’во си мисли той бе, че е хванал господа за брадата. Чантаджии много, ама шофьорите сме кът. Щото всичко тича да се учи, ама да въртят геврека по десет часа на ден и да стоят край софрите като вързано куче, могат само Бончовците. И газката им карам, че и нисата, пък като дойде епек, и бордовака карам. Всички дупки ги изпушва Бончо! Той бил главен специалист на АПК-то. Голяма работа. Аз пък съм главен шофьор. Един ден като ме няма, и се разбира кой е главният!
— Вие ли взехте панталона на Симеонов?
Аз, ами кой! Не съм от най-мирните, ама и до днес не мога да разбера защо я направих тая дивотия. Духни му под опашката, и толкоз! Шефът вика: „С вашето шофьорско племе и Сталин не можа да се оправи, та аз ли?“ Тебе Сталин ли те вози бе, шефе, викам му? Като сме толкоз загубено племе, що не си турите по един робот, то е модерно сега, хем няма да ви говори глупости, ами ще ви чете лекции, че и не пие на това отгоре? Като се обърне колата, все шофьорът виновен. Има една приказка, знаеш: „Яйце манджа ли е, шофьор човек ли е?“
— Защо ви хрумна да ги напълните със слама?
Че с какво да го напълня? С жито? Те, хората, го бяха прибрали и им беше дошло време да се почерпят по този случай. Ама оня им наприказва едни, че им преседна. Аз като страничен човек в началото не се намесих, но ако бях комбайнер, надали щях да устискам. Какво да ти разправям, те са хора без нерви. Кърът ги прави такива! Цял ден да обикаляш ти със скорост пет километра в час това безкрайно поле. Тая не е за припрени и кибритлии хора. Аз съм малко джаста-праста, от първа на четвърта и газ до тенекиите! Та исках да ти кажа де, че са много питомен народ това комбайнерите. Не са като шофьорското племе. Цял ден щъкат като мравки насам-натам. Е, че можеш ли да искаш такъв човек да скочи с накървавено око и да ти обърше два шамара! Та и те, седят си кротичко, отвяват зърното от плявата, и изведнъж: прас — балират те.
Седях отстрани, гледах ги и като че ли чувам тати да ми нашепва: „Ще ти ядат гащите бой, момче! Ще им остане само вътъкът! Не ставай на всяко гърне мерудия!“ Нашепва ми тате, а аз ги гледам и си викам: „Развали се на хората кефът, какъв ли майтап да им направя, че да ги развеселя.“
Оня си беше свършил вече речта, усети, че сгази лука, подви си опашката и излезе. Станах и аз и подир него. Още не бях решил какво ще правя, но не ми се гледаха оклюмани глави. Знаех си, че все нещо ще ми дойде на ума.
Побутна ме лек вятър и ме охлади. Уж беше нощ, а от небето идеше такава светлина, че ако си кокошка, не можеш заспа. Дълго гледах нагоре и сякаш нещо в главата ми взе да шуми. Надзъртам в бездънното небе и си мисля. Ние сме в друг свят, викам си. В нашия свят се жъне и вършее, яде и мре, а там, горе, е само движение без посока и студ. А ние тука се топлим, като претъркваме един о друг кавга и радост. Нашата работа е домашна работа. И кавгата ни е домашна, а на една радост се греят най-малко двама души.
Тъй се бях зазяпал в небето и си мислех разни работи, когато от езерото се чу женски смях. Чуваше се съвсем ясно, сякаш се смееше в ухото ми. Звънлив й лукав беше този смях. Погледнах нататък и видях оня и момичето му. Бяха съвсем голи, както майка ги е родила! Пляскаха из водата, загребваха я с шепи и се пръскаха един друг. Приближих се дебнешком и дълго ги гледах. Няма к’во да крия, че гледах само момичето. Аз съм женен и ми се е случвало вечер, като си легна в леглото, да гледам скришом как жена ми се съблича. През пердетата се провира светлина от улицата и я прави още по-хубава. Жена ми е малко дебелшка, но аз си я харесвам. Който пък не я харесва, няма вкус!