Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник
- Автор: Панколь Катрин
- Серия: Жълтите очи на крокодилите #3
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-060-4
- Переводчик: Румяна Маркова
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник». Краткое содержание книги:
В „Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник“ нетърпеливият читател ще проследи съдбата на вече познатите му от първите две части двойки: Жозефин — която постепенно се освобождава от своята нерешителност и се заема с написването на нов роман, и Филип — чиято съдба коренно ще се промени след срещата с една забележителна жена; Ортанс — все така амбициозна и безцеремонна, която ще тръгне по пътя на успеха и голямата любов, и Гари — който храни катеричките в Сентрал Парк, за да не са тъжни в понеделник, и получава неочаквано наследство; симпатичните млади влюбени Зое и Гаетан; злата Анриет и жалкият Шавал; забавните и супердобрички Жозиан и Марсел и техният супергениален двегодишен син Младши. Както и тайнственият Свенлив младеж и голямата му любов Кари Грант… Всичко това описано с лекота, съпричастие, хумор и неподражаемото умение на Катрин Панкол да разказва истории.
Филип разпознаваше някои от жестовете и се усмихваше, без да откъсва очи от пътя.
Ноември бе към края си. Беше влажно и студът проникваше до костите. Александър вървеше през парка към къщи и ругаеше, защото пак му бяха свили подплатените кожени ръкавици. Много се крадеше в това училище. Да не си оставиш някъде ръкавиците или шала — ха си ги изпуснал от очи, ха са ти ги свили. Да не говорим за мобилните телефони и айподите — тях беше по-здравословно да ги криеш.
Момчето обичаше да се прибира пеш.
Прекосяваше част от Хайд Парк, вземаше автобус номер 24, 6 или 98, без значение. Слизаше на „Джордж Стрийт“ при „Еджуеър Роуд“ и стигаше до къщи, на „Монтегю Скуеър“ № 48. Много харесваше новия си квартал. Стаята му гледаше към малък частен парк, за който баща му имаше ключ. Един път годишно живеещите край парка правеха общ пикник. Баща му отговаряше за барбекюто.
Ако вземеше метрото, имаше опасност да попадне на задръстване и да се наложи да чака в някой тунел поне четвърт час. Тогава се замисляше за майка си. Тя неизменно се появяваше в някой тунел, когато влакът спираше…
Изплуваше от горския мрак, танцуваше на светлината на автомобилните фарове, преди да я пронижат в сърцето. Александър се сгушваше в яката на палтото си, прехапал устни.
Забраняваше си да произнася на глас „мамо, мамо…“, нямаше да може да се овладее.
Минаваше през парка. Тръгваше от Саут Кенсингтън и стигаше до Марбъл Арч. Упражняваше се да прави все по-широки крачки, все едно се е покачил на кокили. Понякога разтягаше толкова силно краката си, че се страхуваше да не се скъсат.
Най-важното му занимание от началото на тази учебна година бе да си взема сбогом.
Сбогуваше се с всеки срещнат, сякаш никога вече нямаше да го види, сякаш умираше зад гърба му и после го наблюдаваше, за да види дали е тъжен. Сбогом на момичето, с което вървеше до края на улицата. Казваше се Анабел, имаше дълъг нос, коса с цвят на сняг, златисти очи с припламващи жълти точици, които забеляза, когато я целуна една вечер, и които го изкараха от равновесие. Дъхът му бе секнал и се бе запитал дали се е представил добре.
Сбогом на дребната старица, която пресичаше улицата, усмихвайки се на всички… Сбогом на дървото с криви клони, сбогом на птичето, забило човка в мръсно парче среда на хляб, сбогом на колоездача с каска в червено и златно, сбогом, сбогом…
Нищо.
Все пак трябва да се постарая да изпитам нещо, убеждаваше се той, докато вървеше по тревата, вместо по алеята. Явно не съм нормален. Нищо не изпитвам и вътре в мен сякаш се отваря голяма дупка. Направо полудявам. Все едно не съм на земята.
Понякога имаше чувството, че се носи над света и наблюдава хората отдалече, много отдалече.
Може би, ако си поговорим за това вкъщи, ще изпитам някакво чувство. Ще ми подейства като упражнение за изпитване на чувства и накрая дупката ще излезе от гърдите ми.
Вкъщи не отваряха дума за майка му. Темата беше табу. Все едно не беше умряла. Все едно беше съвсем прав да не изпитва нищо.
Опитваше се да говори с Ани, но тя поклащаше глава и отвръщаше, какво мога да ти кажа, бедното ми дете, аз не познавах майка ти.
Зое и Жозефин. С тях би могъл да говори. Или по-скоро Жозефин щеше да намери точните думи. Щеше да събуди нещо в него. Нещо, което да го свърже със земята. За да не се рее във въздуха като равнодушен авиатор.
Не можеше да си разтвори душата пред баща си. Беше прекалено деликатно. Струваше му се даже, че той е последният човек, с когото би желал да говори по темата.
Според баща му нещата вероятно изглеждаха прекалено сложни. От една страна, Жозефин, от друга — майка му. Недоумяваше как успява да се справи с това положение.
Той би изгубил разсъдъка си, раздвоен между обичта си към две момичета. Достатъчно беше да си спомни за целувката с Анабел, за да се обърка. Първия път се целунаха случайно. Бяха застанали един до друг на светофара, едновременно бяха обърнали глави и хоп, устните им се срещнаха в целувка, малко лепкава целувка, с дъх на попивателна, която долепяш до устата си. Прииска му се да го направи още веднъж, но усещането вече не беше същото.