Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник
- Автор: Панколь Катрин
- Серия: Жълтите очи на крокодилите #3
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-060-4
- Переводчик: Румяна Маркова
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник». Краткое содержание книги:
В „Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник“ нетърпеливият читател ще проследи съдбата на вече познатите му от първите две части двойки: Жозефин — която постепенно се освобождава от своята нерешителност и се заема с написването на нов роман, и Филип — чиято съдба коренно ще се промени след срещата с една забележителна жена; Ортанс — все така амбициозна и безцеремонна, която ще тръгне по пътя на успеха и голямата любов, и Гари — който храни катеричките в Сентрал Парк, за да не са тъжни в понеделник, и получава неочаквано наследство; симпатичните млади влюбени Зое и Гаетан; злата Анриет и жалкият Шавал; забавните и супердобрички Жозиан и Марсел и техният супергениален двегодишен син Младши. Както и тайнственият Свенлив младеж и голямата му любов Кари Грант… Всичко това описано с лекота, съпричастие, хумор и неподражаемото умение на Катрин Панкол да разказва истории.
Разликата…
Той разбираше. Преди време му се случваше често да прекарва с някоя жена една вечер. Или един уикенд.
Зърнал извивката на рамо на ъгъла на някоя улица в Челси, тръгваше след нея, канеше я на вечеря, лягаше си с нея няколко нощи подред. На сутринта тя го питаше, ще си спомняш ли за мен след година? Той не отвръщаше, тя продължаваше, след една година с кого ли ще бъдеш? С кого ще бъда? После, добавяше, обичаш ли ме поне малко? Той стоеше с пресъхнала уста и застинала усмивка. Ето на, виждаш ли… след година ще бъдеш с някоя друга, ще си ме забравил…
Той енергично протестираше.
Но знаеше, че е права.
Прекара една нощ с една бразилка, която се хвалеше, че пишела по пет часа на ден и правела по пет часа гимнастика, за да постигне равновесие между тялото и духа. На тръгване той скъса листчето с номера на телефона й и проследи с поглед парченцата хартия, които се носеха във въздуха.
Сещаше се и за един уикенд с адвокатка, която си бе взела преписките и не спря да говори, притиснала телефона до рамото си. Той плати хотела, остави й бележка и си плю на петите.
На връщане, заклещен в задръстванията, си бе припомнил началото на кариерата си и желанието си да завоюва света. Ню Йорк и първата си работа в адвокатската кантора, специализирана в международно право. Беше единственият французин. Научи се да работи по американски. Красивата къща под наем в Хамптънс, благотворителните партита, на които се показваше, облечен в смокинг, всеки път с различна привлекателна жена под ръка. Скъпи английски костюми, ризи от „Брукс Брадърс“, обеди във „Фор Сизънс“. Гледаше се в огледалото, докато се бръсне, усмихваше се на отражението си, миеше си зъбите, избираше кой костюм да облече, коя вратовръзка да сложи, мислеше си колко е лесно да спечелиш любовта на жените, когато… спря засрамен…
Когато си въобразяваш, че излизаш от филм, в който изпълняваш главната роля.
Точно тогава се запозна с Ирис Плисоние.
Сърцето му се разтуптя. Минутата беше равна на цял век. Увереността му се изпари, филмът приключи. Или по-скоро обратното… В едно нещо бе сигурен: щеше да е тя. И никоя друга. Влезе в живота й с лекотата на фокусник. Извади осем аса от ръкава си и я измъкна от една гадна история. Убеди я да се омъжи за него. Дали бе обичал нея, или красивия образ, който тя показваше на света? Красивата двойка, от която всички се възхищаваха?
Вече не знаеше.
Не можеше да се познае в мъжа от онова време.
Чудеше се същият човек ли е.
Тази сутрин, след като изслуша мъжа с кривия нос и накриво завързаната вратовръзка и след като го изпрати до вратата, се облегна на лакираното дърво и погледът му отново попадна върху снимката на Александър. Въздъхна. Какво знаем за хората, с които живеем? Тъкмо решаваме, че сме ги опознали, и те отново ни се изплъзват.
Откакто умря майка му, Александър се бе оставил на течението. Затвори се във вежливо мълчание, сякаш въпросите, които си задаваше, бяха прекалено сериозни, за да ги зададе на баща си.
Всяка сутрин, докато закусваха, Филип го очакваше да проговори. Един ден го прегърна през рамо и предложи: защо ли не вземеш да избягаш от училище и двамата да отидем на разходка? Александър учтиво отклони поканата, имал предварителен изпит по математика.
Отбягва ме. Дали не ми се сърди, че не крия връзката си с Жозефин? А може би споменът за майка му го мъчи.
В „Пер Лашез“ Александър не плака. Дори устните му не потрепнаха по време на кремацията. Дали не го упрекваше, че не е успял да се погрижи за майка му, да я опази?
В дни на щастие и на нещастие…
През последните месеци синът му бе пораснал, гласът му мутираше, на брадичката му бяха поникнали тънки косъмчета и избили малки пъпки. Бе израснал физически и духовно. Вече не беше малкото му момче. Превръщаше се в чужд човек…
Също както Ирис се бе отчуждила от него.
Странно, мислеше си Филип, човек живее с някого, а не знае за него почти нищо. Говорите си ежедневно, а се губите от поглед. Бях гостенин в брака ми с Ирис. Силует, който се движеше по коридорите, сядаше на масата, след което се връщаше отново в кантората. Вечер си лягах с маска на лицето и си пъхах тапи в ушите.
Александър скоро щеше да стане на петнайсет, възраст, в която родителите се превръщат в източник на неудобства. Случваше му се да излиза в събота вечер. Филип го откарваше с колата и после го прибираше. Почти не си говореха, докато пътуваха. Бяха двама самотници. Александър се потупваше по джобовете, проверявайки дали не си е забравил ключовете, телефона, дребната сума пари, след което облягаше чело на страничния прозорец и следеше с поглед преминаващите светлини на града.