Божествени и прокълнати

— Не — заяви Дон. — Беше на дядо. Това е единственото, което ми остана от него. Трябва ми… за чудовищата…

— Виж сега — започна татко и ме погледна. — Грейс, прибери ножа на сигурно място. — Поведе Дон навън, а той се обръщаше с копнеж към ножа. — След няколко седмици ще поговорим кога да ти го върна.

Прибрах теста в раницата — очевидно днес не беше подходящо да го давам за подпис, и взех камата. Протегнах я напред. Оказа се по-тежка, отколкото очаквах. Острието беше изцапано, покрито с патина и странни тъмни петна. Стори ми се много стара, дори ценна. Знам, че татко искаше да я скрия някъде. Дръпнах поанзецията в саксия от мястото й и извадих скрития ключ. С него се отключваше най-горното чекмедже от бюрото на татко, където той държеше важни неща като парите от неделните дарения и аптечката за първа помощ. Пъхнах ножа под фенерчето и заключих чекмеджето.

Върнах ключа на мястото му, обзета от угризения. Много добре знаех на какво е способен Дон с острие от студено сребро, въпреки това ми беше жал, че ножът му е отнет. Не можех да си представя, че някой ден ще имам една-единствена вещ, с която да помня човек, когото съм обичала.

— Здрасти. — Чарити се вмъкна в кабинета. — Много мило, че се застъпи за Дон.

— Направих го заради татко — отвърнах аз. — Не искам утре да се събуди и да съжалява какво е направил днес.

— Едва ли Дон ще бъде в нормалното си състояние утре.

Вдигнах поглед към нея. Тя мигаше често-често.

— Защо? — попитах, макар да нямах никакво желание да научавам отговора. Все си представях как утре ще се събудя и всичко ще бъде както обикновено — овесена каша за закуска, безпроблемен ден в училище и пиле с ориз за вечеря на цялото семейство.

— Дъщерите на Мериан настояват погребението й да бъде утре, преди Деня на благодарността, защото не искали да отлагат някакво пътуване.

Въздъхнах.

— Трябваше да се сетя. След смъртта идва погребението. — Да помагам на мама да приготви огромни количества оризов пилаф и най-различни манджи за опечалените семейства бе поредното задължение на децата на пастора, но никога досега не бяха приготвяли храна за близък човек, освен когато дядо почина, но тогава бях на осем.

— Това не е най-лошото — продължи Чарити. — Близките на Мериан са повикали за погребението пастор от Ню Хоуп. Не искат татко. Продължават да го обвиняват.

— Какво? Не е честно. Татко е познавал Мериан през целия си живот, бил е неин пастор, откакто се помним.

— Знам, но те не искат да чуят и дума.

Отпуснах се на стола зад бюрото.

— Нищо чудно, че разправя, че искал да се откаже.

— Не знаеш най-лошото. Пастор Кларк е чул за дуета ни в неделя и иска да пеем отново на погребението, защото това била любимата песен на Мериан.

Отворих уста, готова да възроптая.

— Мама каза, че трябвало да го направим — въздъхна Чарити. — Каза, че сме били длъжни.

Задължения. Започвах да мразя тази дума.