Вихрушка
- Автор: Клавелл Джеймс
- Серия: The Asian Saga #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Стойчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Вихрушка». Краткое содержание книги:
В общата бъркотия хеликоптерната компания „С-Г Хеликоптърс“ се опитва да се задържи на повърхността и да поддържа полетите си. Тя е базирана в Абърдийн и е свързана със Струанови от Хонконг, които поддържат нефтените полета, жизненоважни за Иран, от руската граница до Персийския залив. Андрю Гавалан и Дънкан Макайвър, и двамата от Търговска къща, са хората, натоварени с ръководството на международна група от висококвалифицирани експерт-пилоти. Робърт Армстронг от Специалния отдел и Григорий Суслов от КГБ са също така стари врагове от предишния роман.
Вихрушка е един от най-големите приключенски романи на десетилетието и носи всички отличителни черти на високото разказваческо майсторство…
За автора
Джеймс Клавел е роден в Сидни в семейството на офицер от Кралската флота. Получава образованието си в Портсмут. Като млад офицер от артилерията при падането на Сингапур е заловен от японците. Прекарва остатъка от Втората световна война в позорния затвор Чанги. На основата на преживяванията си в Чанги той написва своя бестселър „Цар плъх“. Интересът му към Азия, нейното население и култура продължава и с „Тай-Пан“, разказ за Кантон и Хонконг в средата на XIX век и за основаването на англо-китайската търговска компания „Струан“. Следва класическият роман „Шогун“, разказ за Япония през периода, когато Европа започва да оказва влияние върху народа от Страната на изгряващото слънце. „Търговска къща“, четвъртият роман от Азиатската сага, публикуван през 1981 г., продължава историята за Струанови, хонконгската търговска компания, когато в Далечния изток започват да духат ветровете на промяната.
Живял дълги години във Ванкувър и Лос Анжелис, сега Джеймс Клавел живее в Европа или където е необходимо, следвайки занаята си: писането на романи.
— Никога, никога не съм попадал в кошмар като този, Чарли — продължи Ногър Лейн потресен. — Войниците бяха млади като сганта и всички изглеждаха изплашени до смърт. Прекалено много им идва нощ след нощ тълпите крещят и хвърлят камъни… Саморъчна запалителна бомба улучи един войник в лицето и той лумна в пламъци, закрещя… и после тези копелета ни заклещиха и започнаха да малтретират Паула, нахвърлиха се върху нея, опипваха я, късаха й дрехите… Полудях и успях да хвана едно от тия животни и му размазах лицето — сигурен съм, че го заболя, натиках му носа между очите и ако не беше този молла…
— Успокой се, момчето ми — обади се Петикин загрижено, но младежът не му обърна никакво внимание и забързано продължи:
— … ако не беше този молла, който ме издърпа, щях да продължа да го удрям, докато не станеше на кайма. Исках да му извадя очите — Бога ми, опитах се, сигурен съм, че го направих… Исусе Христе, никога не съм убивал с голи ръце, никога не съм искал, до тази вечер, но сега поисках и щях да го направя…
Ръцете му трепереха. Той отмахна косата от очите си, гласът му стана остър, по-силен.
— Онези копелета, те нямаха право да ни докосват, но сграбчиха Паула и… и… — Сълзите го давеха, устата му се отваряше, но не излизаха никакви думи, в ъгълчетата й изби пяна. — И… и убивам… Исках да го убияяя…
Петикин рязко се наведе напред и зашлеви младия мъж с опакото на ръката си през лицето, просвайки го на дивана. Останалите се стреснаха. Лейн се вцепени за момент, после скочи на крака, за да се хвърли към нападателя си.
— Спри, Ногър! — изрева Петикин. Командата спря младежа. Той зяпна глупаво по-възрастния мъж, като стискаше юмруци.
— Какво ти става, по дяволите, за малко да ми счупиш ченето! — изръмжа Лейн яростно. Но сълзите му бяха спрели и очите му се проясниха отново. — Е?
— Извинявай, момко, но щеше да изперкаш, виждал съм го…
— Я стига! — избухна Лейн.
Овладя се, но им трябваше доста време да му обяснят всичко и да го успокоят, момичето също. То се казваше Паула Джанкани — високо момиче, стюардеса от „Алиталия“.
— Паула, скъпа, по-добре е да останеш тук тази вечер. Започна полицейският час. Разбираш ли?
— Да, разбирам. Да, говоря английски, мисля, че…
— Ела с мен, ще ти дам някои неща. Ногър, ти ще спиш на дивана.
По-късно Джени и Макайвър напразно се мъчеха, но не можеха да заспят — пречеха им ревовете и стрелбата в нощта.
— Искаш ли чай, Дънкан?
— Добра идея. — Той стана заедно с нея. — О, по дяволите, забравих! — Отиде до бюрото и извади една малка, лошо завита кутийка. — Честита годишнина. Не е кой знае какъв подарък — най-обикновена гривна, купих я на пазара.
— О, благодаря ти, Дънкан. — Докато я развиваше, тя му каза за саздърмата.
— Какъв кучи син! Няма нищо. Следващата година ще си купим в Шотландия.
Гривната беше сребърна с грубо обработени аметисти.
— О, толкова е красива, точно такава исках! Благодаря ти, мили.
— И аз на теб, Джен. — Той я прегърна и я целуна разсеяно.
Тя не обърна внимание на това. Повечето целувки днес — нейните също, бяха просто от привързаност, като погалване на любимото куче.
— Какво те тревожи, мили?
— Всичко е наред.
Тя го познаваше прекалено добре.
— Какво е това, което аз още не знам?