Вихрушка
- Автор: Клавелл Джеймс
- Серия: The Asian Saga #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Стойчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Вихрушка». Краткое содержание книги:
В общата бъркотия хеликоптерната компания „С-Г Хеликоптърс“ се опитва да се задържи на повърхността и да поддържа полетите си. Тя е базирана в Абърдийн и е свързана със Струанови от Хонконг, които поддържат нефтените полета, жизненоважни за Иран, от руската граница до Персийския залив. Андрю Гавалан и Дънкан Макайвър, и двамата от Търговска къща, са хората, натоварени с ръководството на международна група от висококвалифицирани експерт-пилоти. Робърт Армстронг от Специалния отдел и Григорий Суслов от КГБ са също така стари врагове от предишния роман.
Вихрушка е един от най-големите приключенски романи на десетилетието и носи всички отличителни черти на високото разказваческо майсторство…
За автора
Джеймс Клавел е роден в Сидни в семейството на офицер от Кралската флота. Получава образованието си в Портсмут. Като млад офицер от артилерията при падането на Сингапур е заловен от японците. Прекарва остатъка от Втората световна война в позорния затвор Чанги. На основата на преживяванията си в Чанги той написва своя бестселър „Цар плъх“. Интересът му към Азия, нейното население и култура продължава и с „Тай-Пан“, разказ за Кантон и Хонконг в средата на XIX век и за основаването на англо-китайската търговска компания „Струан“. Следва класическият роман „Шогун“, разказ за Япония през периода, когато Европа започва да оказва влияние върху народа от Страната на изгряващото слънце. „Търговска къща“, четвъртият роман от Азиатската сага, публикуван през 1981 г., продължава историята за Струанови, хонконгската търговска компания, когато в Далечния изток започват да духат ветровете на промяната.
Живял дълги години във Ванкувър и Лос Анжелис, сега Джеймс Клавел живее в Европа или където е необходимо, следвайки занаята си: писането на романи.
— Опитва се, Мак. Между нас казано, Иън искаше да запази в тайна участието на Струанови, Дейвид също иска да продължи така, тъй че бих предпочел да го запазиш в тайна — беше казал Гавалан тихо. Дейвид беше Дейвид Макструан, тогавашният тайпан.
— Разбира се, даже и от Джени. Но това обяснява много неща и ми дава прекрасното усещане да знам, че „Ноубъл Хаус“ стои зад гърба ни. Често съм се чудил защо си я напуснал.
Гавалан се бе усмихнал, но не бе отвърнал нищо.
— Лиз, разбира се, знае за Струанови и за Вътрешния съвет, и това е всичко.
Макайвър никога не каза на никого. С-Г беше процъфтяла и се бе разраснала заедно с развитието на петролния бизнес. Заедно с това нараснаха и печалбите му. А също и стойността на активите в иранското предприятие. След шест-седем години, когато се пенсионираше, щеше да е добре осигурен.
— Не е ли време да се оттеглиш? — повтаряше Джени всяка година. — Имаме вече предостатъчно пари, Дънкан.
— Не е заради парите — всеки път й отговаряше той.
Макайвър се вглеждаше в червените отблясъци над Джалех на югоизток — сега те бяха по-силни и се разпространяваха. Съзнанието му беше объркано. „Джалех отново ще нажежи страстите по цял Техеран — помисли си той и отпи от уискито си. — Не бива да се изнервяш допълнително, всичко това те съсипва. Какво, по дяволите, щеше да каже Китайчето, преди да ни прекъснат? Ще намери начин да го съобщи, ако е било важно. Винаги е успявал. Ужасно е това за Стенсън. Той е третият цивилен, убит от «неизвестни бандити» през последните няколко месеца. И тримата бяха американци — двама от «Екс Текс» и един от «Гърни». Кога ли ще ни подхванат и нас — иранците мразят англичаните точно толкова, колкото и янките. Откъде да взема още пари? Не можем да продължаваме с половин милион риала на седмица. Трябва по някакъв начин да се опра на партньорите, но те са непочтени като всички и загърбват работодателите си, обръщайки се към силния на деня. — Той изпи последната глътка от уискито си.
— Без партньори сме загубени, даже и след всички тези години — те знаят към кого да се обърнат, колко и на кого да дадат или какъв процент, кого да ласкаят, кого да възнаградят. Те говорят фарси, те имат връзките. Въпреки това Китайчето беше прав: който и да победи — Хомейни, Бахтияр или генералите, те трябва да имат хеликоптери…“
В кухнята Джени почти се разплака. Тайната й консерва с агнешка саздърма, която криеше толкова старателно вече половин година и отвори току-що, беше развалена. А Дънкан толкова я обичаше. Как може да я обича — смесица от смляно сърце, черен и бял дроб, овесено брашно, лук, бъбречна лой, подправки и бульон, всичко натъпкано в торба, направена от стомаха на бедната овца, и след това варено няколко часа!
— Пфу! Отврат. — Беше заръчала на младия Скот Гавалан, който се закле да не казва, да донесе консервата на връщане от последната си отпуска, специално за този случай.
Днес беше годишнината от сватбата им и това бе тайната й изненада за Дънкан. По дяволите всичко!
„Скот не е виновен, че проклетата консерва е развалена — мислеше си тя мрачно. — От месеци подготвям тази вечеря и сега всичко пропадна. Най-напред оня шибан месар ме измами, въпреки че му платих предварително двойно повече от обикновено, да пукне с неговото «Иншаллах», а после, понеже банките не работят, нямах пари на ръка, за да подкупя мръсния му конкурент да ми продаде бут от хубаво прясно агне, както ми обеща, а не от стар овен, после и бакалията изведнъж се оказа в стачка, после…“
Прозорецът на малката кухня беше полуотворен и тя чу ново избухване на автоматична стрелба, този път по-близо. После, донесени от вятъра, се чуха далечните гърлени възгласи на тълпите: „Аллахх-ул акбаррр… Аллаххх-ул акбаррр…“, повтарящи се отново и отново. Тя потрепери — сториха й се странно застрашителни. Преди да започнат неприятностите, виковете на мюезините от минаретата за молитва, пет пъти на ден, й изглеждаха успокояващи. Но не и сега. Не и от гърлата на тълпата.
„Мразя това място сега — помисли си тя. — Мразя оръжията и заплахите.“ Имаше още едно заплашително писмо в пощенската им кутия, също като първото, лошо написано и копирано на най-евтина хартия: „На първи декември ти дадохме на теб и семейството ти едномесечен срок да напуснеш страната ни. Вие сте още тук. Сега сте наши врагове и ние решително ще се борим с вас.“ Без подпис. Почти всеки чужденец в Иран беше получил такава заплаха.
Мразеше оръжията, мразеше студа и тъмнината, мразеше противните им тоалетни, където клечаха като животни, мразеше цялото глупаво насилие и разрушаването на нещо, което беше наистина много хубаво. Мразеше висенето по опашки. Проклети да са всички опашки. Проклет да е и гадният педераст, който е съсипал консервата със саздърма, проклети да са тази противна малка кухня и соленият говежди пай! „Цял живот не можах да разбера защо толкова го харесват хората. Смешно е! Консервирано осолено говеждо, смесено с варени картофи, малко лук, масло и мляко, ако ги имаш, натрошен хляб отгоре и запечено до кафяво. Пфу! Ами цветното зеле — миризмата му, като го готвя, ме кара да плюя, но прочетох, че е хубаво за колит, а всички знаем, че Дънкан не е толкова добре, колкото изглежда. Колко е глупаво да си мисли, че може да ме заблуди! Дали успя да заблуди Чарли? Колкото до Клер, каква глупачка е да напусне такъв добър мъж! Чудя се дали Чарли въобще е разбрал за връзката й с онзи пилот от «Гърни»? Какво от това, ако си кръшнеш малко, стига да не те хванат — трудно е да те изоставят сама толкова време, пък и ако ти се иска… Но се радвам, че се разделиха като приятели, въпреки че според мен тя е една себична кучка.“