Вихрушка
- Автор: Клавелл Джеймс
- Серия: The Asian Saga #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Стойчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Вихрушка». Краткое содержание книги:
В общата бъркотия хеликоптерната компания „С-Г Хеликоптърс“ се опитва да се задържи на повърхността и да поддържа полетите си. Тя е базирана в Абърдийн и е свързана със Струанови от Хонконг, които поддържат нефтените полета, жизненоважни за Иран, от руската граница до Персийския залив. Андрю Гавалан и Дънкан Макайвър, и двамата от Търговска къща, са хората, натоварени с ръководството на международна група от висококвалифицирани експерт-пилоти. Робърт Армстронг от Специалния отдел и Григорий Суслов от КГБ са също така стари врагове от предишния роман.
Вихрушка е един от най-големите приключенски романи на десетилетието и носи всички отличителни черти на високото разказваческо майсторство…
За автора
Джеймс Клавел е роден в Сидни в семейството на офицер от Кралската флота. Получава образованието си в Портсмут. Като млад офицер от артилерията при падането на Сингапур е заловен от японците. Прекарва остатъка от Втората световна война в позорния затвор Чанги. На основата на преживяванията си в Чанги той написва своя бестселър „Цар плъх“. Интересът му към Азия, нейното население и култура продължава и с „Тай-Пан“, разказ за Кантон и Хонконг в средата на XIX век и за основаването на англо-китайската търговска компания „Струан“. Следва класическият роман „Шогун“, разказ за Япония през периода, когато Европа започва да оказва влияние върху народа от Страната на изгряващото слънце. „Търговска къща“, четвъртият роман от Азиатската сага, публикуван през 1981 г., продължава историята за Струанови, хонконгската търговска компания, когато в Далечния изток започват да духат ветровете на промяната.
Живял дълги години във Ванкувър и Лос Анжелис, сега Джеймс Клавел живее в Европа или където е необходимо, следвайки занаята си: писането на романи.
Сауната допълваше пейзажа. Малката барака с две стаи на гърба на бунгалото беше скрита за останалите и построена с традиционния мъх между гредите — за изолация, а дървеното огнище, което нагряваше камъните, беше добре вентилирано. Някои от камъните — горния слой, беше донесъл чак от Финландия. Дядо му ги бе извадил от дъното на езеро — там са най-добрите камъни за сауна, и му ги беше дал по време на последния отпуск, преди осемнадесет месеца.
— Вземи ги, синко, с тях сигурно ще тръгне и тонто — малката кафява фея, духът на добрата финландска сауна, въпреки че искаш да се ожениш за една от онези чужденки, а не за някоя като теб. Наистина не те разбирам.
— Като я видиш, дядо, и ти ще я боготвориш. Тя има синьо-зелени очи, черна, много черна коса, има…
— Ако те дари с много синове… е, ще видим. Разбира се, отдавна вече ти е дошло времето да се жениш — я какъв хубав мъж си, но чак за чужденка… Казваш, че била учителка?
— Тя е член на Иранския образователен корпус — това са млади хора, мъже и жени, доброволци в служба на държавата, които ходят по селата и учат селяните и най-вече децата да четат и пишат. Шахът и жена му основаха корпуса преди няколко години и Азадех се е включила в него на двадесет и една. Тя е от Табриз, където работя, преподава в нашето селище в сменно училище… срещнах я преди седем месеца и три дни. Тогава тя беше на двадесет и четири…
Ерики пламна. Спомни си как я видя за първи път — спретната в униформата, с пусната коса, седеше на горската поляна, заобиколена от деца; след това му се усмихна, а той видя учудването в очите й — от ръста му — и веднага разбра, че това е жената, която бе чакал през целия си живот. Тогава беше на тридесет и шест. „Ах — помисли Ерики, загледан лениво в нея, благословен да е горският дух, който ме отведе в онази част на гората. Още само три месеца и след това цели два месеца отпуск. Добре ще е, ако мога да й покажа Суоми — Финландия.“
— Време е, Азадех, скъпа — подкани я той.
— Не, Ерики, още не, не още — отвърна тя, полузаспала, замаяна от горещината, а не от алкохола, защото не пиеше. — Моля те, Ерики, не о…
— Прекалено горещо не е добре за теб — каза той твърдо. Винаги разговаряха на английски, въпреки че тя знаеше и руски — майка й беше половин грузинка, от граничната зона, където беше полезно и разумно да знаеш и двата езика. Говореше и турски, най-използувания език в тази част на Иран, азербайджански и, разбира се фарси. С изключение на няколко думи той не знаеше нито фарси, нито турски. Ерики седна и избърса потта от тялото си, след това се наведе и я целуна. Тя отвърна на целувката му и потръпна, когато ръцете им се устремиха едни към други.
— Ти си лош човек, Ерики — каза тя и се изправи гордо. — Готова ли си?
— Да! — Тя се притисна към него, а той я вдигна на ръце и премина от сауната в съблекалнята, после отвори вратата и излезе навън, на мразовития въздух. Тя спря да диша, когато студът я обгърна, и увисна на ръцете му, а той загреба малко сняг и я разтри, карайки плътта й да тръпне и гори, но не до болка. След секунда тя се загря и отвътре, и отвън. Трябваше й цяла година, докато свикне със снежната баня след сауната. Защото без нея сауната не струваше пукната пара. Тя бързо направи същото с него, след това се втурна щастлива обратно към топлата барака, оставяйки го да се търкаля и бъхти в снега още малко. Ерики не забеляза групата мъже и моллата малко по-нагоре, наполовина скрити зад дърветата до пътеката, само на петдесет метра. Видя ги точно когато влизаше, кипна и затръшна вратата.
— Навън има няколко селяндури. Сигурно са ни гледали. Това вече е прекалено!
Азадех беше не по-малко вбесена и двамата припряно се облякоха. Той нахлузи панталоните, кожените си ботуши и дебелия пуловер, грабна огромната секира и се втурна навън. Мъжете бяха все още там и той ги атакува с ръмжене, вдигнал брадвата високо. Те се разпръснаха, когато той се развихри сред тях, но един вдигна пушка й стреля във въздуха. Ехото отекна в планините. Ерики се подхлъзна, спря, гневът му се стопи. Никога преди не го бяха заплашвали с пушка, нито пък я бяха насочвали към стомаха му.