Вихрушка
- Автор: Клавелл Джеймс
- Серия: The Asian Saga #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Стойчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Вихрушка». Краткое содержание книги:
В общата бъркотия хеликоптерната компания „С-Г Хеликоптърс“ се опитва да се задържи на повърхността и да поддържа полетите си. Тя е базирана в Абърдийн и е свързана със Струанови от Хонконг, които поддържат нефтените полета, жизненоважни за Иран, от руската граница до Персийския залив. Андрю Гавалан и Дънкан Макайвър, и двамата от Търговска къща, са хората, натоварени с ръководството на международна група от висококвалифицирани експерт-пилоти. Робърт Армстронг от Специалния отдел и Григорий Суслов от КГБ са също така стари врагове от предишния роман.
Вихрушка е един от най-големите приключенски романи на десетилетието и носи всички отличителни черти на високото разказваческо майсторство…
За автора
Джеймс Клавел е роден в Сидни в семейството на офицер от Кралската флота. Получава образованието си в Портсмут. Като млад офицер от артилерията при падането на Сингапур е заловен от японците. Прекарва остатъка от Втората световна война в позорния затвор Чанги. На основата на преживяванията си в Чанги той написва своя бестселър „Цар плъх“. Интересът му към Азия, нейното население и култура продължава и с „Тай-Пан“, разказ за Кантон и Хонконг в средата на XIX век и за основаването на англо-китайската търговска компания „Струан“. Следва класическият роман „Шогун“, разказ за Япония през периода, когато Европа започва да оказва влияние върху народа от Страната на изгряващото слънце. „Търговска къща“, четвъртият роман от Азиатската сага, публикуван през 1981 г., продължава историята за Струанови, хонконгската търговска компания, когато в Далечния изток започват да духат ветровете на промяната.
Живял дълги години във Ванкувър и Лос Анжелис, сега Джеймс Клавел живее в Европа или където е необходимо, следвайки занаята си: писането на романи.
— Става все по-объркано. С всеки изминат час. Когато излезе от стаята с Паула, Ногър ни каза, че идват от летището. Полетът й на „Алиталия“, чартиран от италианското правителство за евакуирането на техните граждани, бил спрян за два дни. Имало разрешение да излетят по обед, той отишъл да я изпрати. Разбира се, излитането било отлагано и отлагано, както обикновено; после, точно преди смрачаване, полетът отново бил отменен, цялото летище закрито и казали на всички да си вървят. Целият ирански персонал просто изчезнал. И почти веднага след това група от тежковъоръжени — той имаше предвид именно тежковъоръжени — революционери започнали да се разгръщат по цялата аерогара. Повечето носели зелени ленти, но нанякои пишело ООПИ — „Организация за освобождение на Палестина и Иран“. Джен, Ногър го е видял с очите си.
— О, Господи — възкликна тя. — Значи е вярно, че ООП помага на Хомейни?
— Да, а щом му помагат, това вече променя нещата. Гражданската война току-що започна и ние сме въвлечени в нея.
3
В базата Табриз Едно: 11,05 вечерта.
Ерики Йоконен лежеше гол в сауната, която бе построил със собствените си ръце, и се обливаше в пот. Температурата бе над 40 градуса. Жена му Азадех лежеше до него, също унесена от горещината. Вечерта беше чудесна, с обилна храна и две бутилки от най-добрата руска водка, които беше купил на черно от Табриз и които подели с двамата английски инженери и представителя им на летището Али Даяти.
— Сега отиваме в сауната — им беше заявил точно преди полунощ. Но те, както обикновено, му бяха отказали — едва имаха сили да се изтъркалят до бунгалата си. — Хайде, Азадех.
— Моля те, не сега, Ерики — отвърна тя, но той просто се засмя и я вдигна със силните си ръце, загърна я в коженото й палто и я изнесе през вратата на бунгалото им покрай натежалите от сняг борове. Въздухът беше мразовит. Носеше я с лекота. Влезе в малката барака, долепена до гърба на бунгалото им. Свалиха си дрехите в топлата съблекалня и след това голи влязоха в сауната. И сега лежаха тук — Ерики доволен, Азадех, дори след година семеен живот, все още несвикнала с нощния ритуал.
Той се бе опрял на ръката си и я гледаше. Тя се бе излегнала на дебела хавлиена кърпа на отсрещната пейка. Очите й бяха затворени и той гледаше как гърдите й се повдигат и отпускат, наслаждаваше се на красотата й — на гарвановочерната й коса, на издяланите сякаш с длето арийски черти, на прекрасното тяло и млечнобялата кожа — и както винаги беше изпълнен с очарованието, което излъчваше Азадех, толкова дребна в сравнение с неговите метър и деветдесет.
„Богове на прадедите ни, благодаря ви, че ме дарихте с такава жена“ — помисли си той. За момент се зачуди на какъв език мисли. На кой от четирите — финландски, шведски, руски или английски? Какво значение имаше! Ерики отново се отдаде на горещината и остави мислите си да де реят сред парата, която се надигаше от камъните, наредени с грижа и любов. Беше страхотно доволен, че построи сауната си сам, както си му е редът, че дялаше дънерите, както ги бяха дялали прадедите му в продължение на векове.
Първото нещо, което направи, когато го назначиха тук преди четири години, бе да избере и отсече дърветата. Другите го мислеха за луд. Той добродушно повдигаше рамене.
— Без сауна животът е нищо. Първо се строи сауната, а след това къщата. Без сауна къщата не е къща. Вие, англичаните, нищо не знаете — нищо за живота. — Беше се изкушавал да им каже, че се е родил в сауна както много финландци. А защо не — колко разумно, като си помислиш: най-топлото място в къщата, най-чистото, най-тихото, най-почитаното. Никога не им каза, сподели само с Азадех. И тя разбра. „О, да — помисли си той дълбоко удовлетворен, — тя разбира всичко.“
Навън гората беше тиха, нощното небе безоблачно, звездите ярки, снегът поглъщаше звуците. На половин миля беше единственият път през планините. Той криволичеше северозападно от Табриз десет мили, по-нататък още няколко мили на север към съветската граница, завиваше северно от планините на югоизток, чак до Техеран, на триста и петдесет мили.
В базата Табриз Едно живееха двама пилоти — другият беше в отпуск в Англия — и двама инженери. Останалите бяха иранци: двама готвачи, осем наемни работници, радист и представителят на летището. Зад хълма беше селцето Абу-Мард, а в долината долу — дървообработващата фабрика, принадлежаща на Горския монопол „Иран Тимбър“, която те обслужваха по договор. 212 превозваше работници и оборудване в горите, помагаше в строителството на лагери и трасира няколкото пътя, които можеха да бъдат прокарани, след това обслужваше лагерите, като сменяше персонала и оборудването и извозваше болните и претърпелите злополука. За повечето от изолираните лагери 212 беше единствената връзка с външния свят и пилотите бяха на почит. Ерики обичаше този начин на живот и земята, толкова приличаща на Финландия, че понякога му се струваше, че сякаш е отново вкъщи.