Свидетелят от влака

Влакът влезе в завоя и в този миг усетих как стомахът ми се сви. Никога преди не бях изпитвал подобно чувство, не и на този завой: моят деветгодишен мозък ми казваше, че нещо не е наред. Колелата потракваха равномерно върху стоманените релси, докато вагонът се напрягаше от усилието да следва кривата към Лейк Стрийт. Една възрастна жена залитна и падна на пътеката между седалките; чух как нещо изпука — може би китката й. Тя изпищя и веднага след нея, като ехо, се чу още един писък. Някакъв мъж пристъпи по пътеката към старицата, за да й помогне. Видях го как я сграбчи за ръката между лакътя и рамото и в този момент и двамата едновременно вдигнаха поглед напред. Аз също погледнах натам точно в мига, когато влакът ни се вряза в друг, застанал неподвижно точно по средата на завоя.

Шумът продължи сякаш цяла вечност — остър, пронизителен звук от триене и огъване на метал в метал. Значи, казах си аз, така звучало сблъскването между два влака за онези вътре! Ударих главата си в една от вертикалните стоманени дръжки и се проснах на пода. Примигвайки от кръвта, която се стичаше в очите ми, вдигнах ръка и напипах раната на челото си. Болеше ме цялото тяло, но въпреки това успях да се изправя на крака и пропълзях обратно до седалката си. Повечето пътници бяха на пода. Сигурен бях, че са ранени, но нямах много време да мисля, понеже нашият влак продължаваше да се качва на гърба на предния. Изведнъж шумът престана. В смразяващата тишина се разнесе плах шепот на болка. Погледнах към мършавия мъж. Беше в безсъзнание — на слепоочието му зееше рана; прозорецът на вагона до него беше изцапан с кръв. Усмихнах се с облекчение. Макар и деветгодишен, вече разбирах, че всяко зло е за добро. Стъпих на пътеката точно в момента, когато нов мощен тласък запрати вагона напред — вибрациите се предадоха по подметките на маратонките ми към цялото ми тяло. Веднъж, втори път… общо още пет пъти нашият влак, движен сякаш от зла сила, се хвърли върху предния, и без това вече смазан под тежестта му. И всеки път вагонът, в който се намирахме, се деформираше и огъваше все повече от чудовищния натиск, докато заприлича на хармоника. На петия път се случи чудото: нашият вагон подскочи от релсите, наклони се наляво и падна на една страна, към улицата, която се намираше на осем метра под нас.