Свидетелят от влака
- Автор: Харви Майкъл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боян Дамянов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Свидетелят от влака». Краткое содержание книги:
— Да. Казвай, слушам те! — Наведох се над мивката и понаплисках криво-ляво лицето си, колкото да върша нещо.
— Защо не запишеш право, Майкъл? В Нортуестърн или може би в Чикагския университет? Ще ти хареса. Докато се усетиш, ще си завършил, а после от теб може да излезе страхотен адвокат по наказателни дела.
Това беше стара мечта на Рейчъл Суенсън: да заменя пистолета с кожено куфарче. Майкъл Кели да се превърне в Кларънс Дароу. Избърсах лицето си и потърсих убежище в спалнята.
— Моята професия си ми харесва, Рейч. — Обух си джинсите и завързах връзките на новите си маратонки. — Макар да не съм кой знае колко добър в нея.
— Напротив, много си добър. И изобщо не е там въпросът.
Посегнах към пистолета си в горното чекмедже на скрина. Тя пресрещна ръката ми и я задържа в своята.
— А къде е въпросът? — попитах със стиснати зъби.
— Време ти е да пораснеш.
Издърпах ръката си, бръкнах в чекмеджето и намерих пистолета.
— Ако не бях пораснал, щях ли да се занимавам с това тук? — Закрепих кобура за колана си.
— Нямах това предвид.
Седнах на леглото. Този път тя не седна до мен.
— Моята работа е различна.
— Твоята работа е опасна. — Рейчъл беше майстор на логичната, подредена мисъл. И сега, докато говореше, тя заизрежда смъртните ми грехове на пръстите на ръката си. — Работиш сам. Не, не бих казала, че работиш. Ловуваш. Това е, което вършиш. Ти си ловец на хора. А пък някои от тези хора на свой ред също са ловци на хора. Носиш пистолет и най-редовно го ползваш. Нямаш партньор, не искаш подкрепления, дори не знам дали имаш здравна застраховка. И което е най-лошото, всичко това ти харесва.
— Е, и? — Когато се чувствах притиснат в ъгъла, винаги прибягвах до безглаголни изречения.
— Докъде ще те изведе това? Каква кариера очакваш да направиш?
— Искаш да кажеш дали като награда за усилията си няма един ден да получа куршум в тила?
— Именно, Майкъл. Това би било добре да се знае отрано. Пък и вече не си сам, ако случайно си забравил.
Сякаш по даден знак палето доприпка в стаята, скочи в скута на Рейчъл и ме загледа неодобрително.
— Нищо от онова, което върша, няма да ти навреди. — Посочих с жест стаята наоколо. — Да ни навреди.
— Това няма как да го знаеш.
— Но го знам.
— Откъде?
— Откъде какво?
— Откъде си толкова уверен? Как можеш да ми обещаваш такива неща? Как изобщо можеш да го кажеш и да не се досещаш, че е лъжа?
Наведох поглед, потърсих часовника си и го намерих.
— Виж, Рейч, трябва да тръгвам. Хюбърт Ръсел ще ме чака, а Винс може направо да гръмне някого.
Сепнах се леко от последните си думи, но Рейчъл сякаш не забеляза. Целунах я по челото, взех папките на Джим Дохърти под мишница и си излязох.
Както обикновено, съдийката бе задала уместни въпроси. И както обикновено, аз й бях предложил плоски шегички вместо отговори.
22
Кафе „Филтър“ се намираше в квартала „Бъктаун“, известен в миналото с козите, които полските имигранти са отглеждали в дворовете си. Козите отдавна ги няма, а на тяхно място днес са се появили хипстъри и почитатели на емо стила и готиката с тежък лилав грим и вечно насълзени очи — повечето наскоро завършили колеж и живеещи в преустроени фабрични цехове. Бяха отдадени на себепознание и се вземаха много на сериозно. Юпита с татуировки и без чувство за хумор.
Седнах на една маса край витрината. Сервитьорката се заклатушка към мен на черните си обувки на високи платформи. Беше облечена с артистично окъсани дънки, изпънати до спукване, и тениска с надпис: „Ние никога не спим“. Докато слагаше чашата ми с кафе на масата, с другата ръка пишеше някакъв есемес на мобилния си телефон.
— Мога ли да си поръчам и пироги?
Жената кимна и понечи да се отдалечи, но изведнъж вдигна глава от телефона и сбърчи нос.
— Какво? — попита тя с онзи равен, висок и стряскащ глас, заради който американците са толкова обичани навсякъде по света.
— Пироги. Като понички, но полски.
— Не предлагаме такива. Ако искате, има кексчета с канела.
Мислех да се впусна в разсъждения за историята на полската общност в Чикаго и по-конкретно за мястото на пирогите в нея, когато мобилният телефон на келнерката иззвъня с мелодията от сериала „Санфорд и син“. Тя засия, сякаш чуваше гукането на бебето си, но в следващия миг се сети, че е на смяна и — което беше още по-лошо — че й се налага да се занимава с мен.