Свидетелят от влака
- Автор: Харви Майкъл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боян Дамянов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Свидетелят от влака». Краткое содержание книги:
— Вижте, господине, имам работа. Искате ли нещо друго?
В този миг в полезрението ми се появи Хюбърт Ръсел. С торбести джинси, червени маратонки и раница с множество ципове на гърба той се вписваше идеално в клиентелата на „Филтър“ и в кварталната общност.
— Моят приятел зад вас може би желае нещо?
Сервитьорката завъртя очи нагоре и отвори със замах все още пеещия телефон.
— Ще ти звънна след малко! — изрева тя и затвори, без да дочака отговор. След това прие поръчката на Хюбърт за черен руски чай и изчезна.
— Какво сте й казали, че е толкова сърдита? — попита Хюбърт, като се настани на стола срещу мен и свали червената си скиорска шапка. Гъстата му черна коса беше вързана на малка конска опашчица на тила.
— Нищо. Как я караш?
— Добре — каза той, докато вадеше лаптопа си. Беше страховита машина и не бих се учудил, ако работеше с ядрено гориво. Забелязах, че Хюбърт седи извит на една страна, а главата му е някак сгушена между раменете. Явно имаше проблем. В този момент светлината през прозореца се смени и видях какъв е проблемът.
— Какво ти е на лицето?
Той стисна гневно челюсти. Извърна се към мен и примигна с едно око. Другото беше затворено от огромен ток и това беше добрата новина. От подутия му горен клепач започваше назъбен шев и продължаваше нагоре по челото. Шев имаше и по левия ъгъл на долната му устна; при това положение много бих се учудил, ако всичките му зъби си бяха на мястото.
— С юмруци ли те биха, или и с нещо друго? — попитах аз.
— Не ми се сърдете, мистър Кели, но не желая да засягаме тази тема.
Знаех много добре какво желае Хюбърт. И защо. Или поне ми се струваше, че знам.
— Стига, Хюбърт! Появяваш ми се насреща с подуто око, целият в шевове и очакваш да не те питам нищо?! Не става така тая работа. Човек трябва да се грижи за приятелите си. Както и приятелите му за него.
— Може пък да нямам нужда от грижи.
— А, така ли? Сам ще се оправиш с камиона, дето се е блъснал в лицето ти?
Хюбърт се опита да се усмихне, но от усилието още повече го заболя.
— Позволи ми да ти задам един въпрос — продължих аз. — Целия си живот ли смяташ да прекараш така?
— Как?
— Уплашен, засрамен от себе си. Да се преструваш, че каквото и да те сполети, не е голяма работа, че няма страшно?
— Не сега, мистър Кели! — Към упоритото отричане се добави умолителна нотка.
— Трябва да поговорим — настоях аз. — Може и друг път, щом не искаш сега.
Хюбърт отпи от чая си.
— Давайте да действаме по случая — каза той.
Поклатих глава и му изложих накратко историята. Повечето и без това вече го знаеше от новините.
— Разполагаме с поне една следа — казах аз. — След стрелбата в центъра убиецът е захвърлил пушката си в сляпа уличка.
— Той никога не би го направил, ако оръжието е могло да бъде идентифицирано, не мислите ли?
— Няма да повярваш колко небрежни могат да бъдат тия двамата — отвърнах аз.
— Двамата ли?
— Според нас са поне двама, работят в тандем.
— Бихте ли ми казали какво знаете за пушката?
Вдигнах рамене.
— Засега нищо. Няма отпечатъци. Федералните се опитват да я проследят до източника.
Хюбърт повдигна здравата си вежда.
— Като стана дума за федералните, според вас какво бих могъл аз да свърша, което ФБР не го може?
— Познавам добре Бюрото — казах аз. — Те отработват всякакви версии, съставят профил на извършителя, сравняват подробности от престъплението с други подобни случаи. Всичко, което се очаква от тях.
— Звучи ми логично — каза Хюбърт. — Използва се наличната база данни, за да се изведе закономерност.
— Да, но на мен ми се струва, че убийците не работят закономерно и действията им не се вписват в никакви известни схеми. Освен това Бюрото не може да свърши нищо, без да е обсъждано поне ден и половина. Докато междувременно тия ще продължават да убиват хора.
Хюбърт сякаш не приемаше изцяло логиката ми, но се заинтригува.
— Те знаят ли за мен?
— Ще поговоря с шефовете. Може да ти издействам никаква консултантска роля.
— А ако не успеете?
— Живеем в свободна страна, нали така?
Хюбърт се ухили. Може би си въобразявах, но от усмивката като че ли устата не го болеше толкова.
— Ще получа ли значка?
— Не, Хюбърт. От теб се иска да мислиш нестандартно. Да разработиш анализ, основан на фактори, за които никой друг не се е сетил.