Господарят на войната

— Сега аз съм силен — каза Аел, — а Артур е слаб. Не знам дали ще може да събере и петстотин копия срещу мен? Дълбоко се съмнявам. Копиеносците на Поуис ще му се притекат на помощ, но дали ще са достатъчни? И в това се съмнявам. Аз имам хиляда обучени копиеносци, Дерфел, и два пъти повече гладни мъже, които биха въртели бойната брадва само за да спечелят парче земя, което да нарекат свое. А Сердик има още повече хора, много повече, и се нуждае от земя дори по-отчаяно и от мен. И двамата се нуждаем от земя, Дерфел, и на двама ни трябва земя. Артур има земя и е слаб.

— Гуент има хиляда копиеносци — казах аз, — и ако вие нападнете Думнония, Гуент ще й помогне. — Не бях сигурен в това, но нямаше да навреди на каузата на Артур, ако успеех да звуча убедително. — Гуент, Думнония и Поуис — продължих аз, — ще се бият заедно, а има и други, които биха дошли под щандарта на Артур. Черните щитове ще се бият на наша страна, а ще дойдат копиеносци и от Гуинед и Елмет, дори от Регед и Лотиян.

Аел посрещна самохвалството ми с усмивка.

— Урокът ти още не е свършил, Дерфел, така че тръгвай.

И той отново подкара коня си нагоре по хълма, но този път на изток към една малка горичка. Като стигнахме до дърветата, Аел слезе от коня, направи знак на хората си да останат на седлата си и ме поведе по тясна влажна пътека към полянка сред гората, където имаше две малки дървени сгради. Макар и малки, не бяха колиби. Покривите им бяха от ръжена слама, а ниските им стени — от необработени стволове.

— Виждаш ли? — посочи той към по-близката сграда.

Аз плюх, за да предотвратя злото, защото точно под покрива над вратата бе забит дървен кръст. Последното нещо, което очаквах да видя тук, в езическите земи на Лоегир, бе християнска църква. Втората колиба бе малко по-ниска от църквата и очевидно бе жилище на свещеника, който изпълзя през ниската врата на коптора си, за да ни посрещне. Темето му бе подстригано, носеше черно монашеско расо и кестенявата му брада бе сплъстена. Той позна Аел и ниско се поклони:

— Християнски поздрави, кралю-господарю! — викна човекът на лош сакски.

— Откъде си ти? — попитах го аз на британски.

Той изглежда се изненада, че чува родния си език.

— От Гобаниум, господарю.

Съпругата на монаха — раздърпано същество със злобни очи, също изпълзя от коптора и застана до мъжа си.

— Какво правите тук? — попитах аз мъжа.

— Господ Христос Иисус отвори очите на крал Аел, господарю — каза той, — и ни покани да донесем вестта за Христос сред неговия народ. Тук съм заедно с моя брат отец Горфид, за да проповядваме евангелието на саксите.

Погледнах към Аел, който скромно се усмихваше.

— Мисионери от Гуент? — попитах го аз.

— Безхарактерни същества, нали? — каза Аел и махна с ръка на монаха и жена му да се прибират в колибата си. — Ама си мислят, че ще могат да ни откажат от вярата ни в Тунор и Сийкснет, а пък аз нямам нищо против да ги оставя да си мислят така. Поне засега.