Никога не ме оставяй
- Автор: Ишигуро Кадзуо
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Донева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Никога не ме оставяй». Краткое содержание книги:
След няколко минути се върнах при приятелките си, но не им казах нищо за случилото се. Едно от момичетата забеляза, че нещо не е наред и ме попита какво е станало, но аз само свих рамене. Не че се срамувах да споделя с тях, но се чувствах малко като тогава, когато дебнехме Мадам да излезе от колата си пред входа на централната сграда. Моето най-голямо желание беше да превърна случилото се в нещо, което никога не се бе случвало и ми се струваше, че като мълча и не казвам нищо, правя добра услуга и на себе си, и на останалите.
След около две години обаче признах всичко на Томи. Това стана скоро след разговора ни край езерото, когато той сподели с мен какво му бе казала госпожица Люси — в онези дни, когато, както ми се струва сега, ние бяхме започнали да се замисляме за самите себе си, да си задаваме въпроси и да споделяме мислите си един с друг (което продължи не една или две години). Като чу разказа ми за Мадам, застанала на вратата на спалнята, Томи ми предложи едно доста простичко обяснение. Тогава, разбира се, ние вече знаехме онова, което не ни бе известно по-рано: че никой от нас няма да може да има деца. Допускам, че като малка смътно съм доловила този факт и затова съм дала подобно тълкувание на песента. Но на възрастта, на която бяхме тогава, не е имало откъде да разберем истината. А по времето, когато двамата с Томи започнахме да обсъждаме тези теми, както вече ви казах, всичко ни бяха обяснили. Впрочем никой от нас не беше особено огорчен от чутото; спомням си, че някои дори се зарадваха, че ще могат да правят секс, без да се боят за последствията — макар че повечето от нас трябваше още доста да почакат, докато им дойде време за секс. Така или иначе, когато разказах всичко на Томи, той каза:
— Изглежда, Мадам не е чак толкова лоша жена, въпреки че се гнуси от нас. Като те е видяла да танцуваш, притиснала възглавницата до гърдите си, сигурно си е помислила: „Какво нещастие! Това момиче никога няма да има деца.“ И е заплакала.
— О, Томи, не си прав! — възпротивих се аз. — Откъде е можела да знае, че възприемам песента тъкмо по този начин? Как е разбрала, че съм гледала на възглавницата като на бебе? Нали не съм го споделяла с никого?
Томи се замисли, а после отвърна, макар и с шеговита нотка в гласа:
— Може би Мадам чете мислите ни. Тя е по-различна от останалите. Може пък да умее да наднича в главите ни. Не бих се учудил ни най-малко.
Макар и да се кикотехме, от думите му и двамата се почувствахме някак странно и повече не засегнахме тази тема.
Касетката изчезна месец-два след инцидента с Мадам. Тогава не направих връзка между двете събития, а и сега не виждам причина, поради която да свържа двете случки. Една вечер преди лягане, докато чаках момичетата да се върнат от банята, аз се ровех в сандъчето под леглото си. Колкото и да е странно, главната мисъл, която се появи в главата ми, когато видях, че касетката я няма, беше: не бива да показвам паниката си пред останалите. Помня, че продължих да я търся, но нарочно затананиках някаква мелодия под носа си. По-късно, колкото и да размишлявах, не можех да си обясня нещата докрай: бях заобиколена от най-добрите си приятелки, но все пак не ми се щеше те да разберат колко съм огорчена от изчезването на касетката.
Струва ми се, че моята потайност имаше отношение към значимостта, която отдавах на тази вещ. Много е възможно всички в Хейлшам да са имали своите малки тайни — лични малки скривалища, направени от нищото, тайни места, където са се усамотявали със своите страхове и желания. Ала самата потребност от уединение тогава ни се е струвала в някаква степен срамна, нещо като предателство.
Та като се уверих, че касетката наистина липсва, започнах уж съвсем незаинтересувано да разпитвам всички в спалнята дали не са я виждали. Впрочем не бях загубила надежда да я открия: оставаше незначителната възможност да съм я оставила в билярдната или някой да я е взел и на сутринта да ми я върне.
Касетата обаче не се появи нито на сутринта, нито по-късно и аз до ден-днешен нямам ни най-малка представа къде се е дянала. Според мен в Хейлшам ставаха доста повече дребни кражби, отколкото ние — или настойниците ни — бяхме готови да признаем. Но сега аз ви разказвам всичко това, за да ви насоча към Рут и нейната реакция. Трябва да ви напомня, че касетката ми изчезна близо месец след като в стаята за творчество Мидж се бе заинтересувала от кутията за моливи на Рут и аз се бях втурнала на помощ на приятелката си. Както вече ви казах, оттогава Рут все търсеше повод да направи нещо хубаво за мен в знак на благодарност и изчезването на касетата й предостави удобен случай да го направи. Едва след като изгубих касетката, отношенията ни отново се нормализираха — за първи път от онова дъждовно утро, когато под корниза на централната сграда аз й бях казала за дневника, където се вписваха всички покупки на Разпродажбите.