Никога не ме оставяй

Това може и да ви се стори неимоверна глупост, но не бива да забравяте, че по онова време всяко място извън пределите на Хейлшам ни се струваше като място от приказките и ние имахме доста смътна представа за външния свят, за това, какво е възможно в него и какво не е. При това изобщо не се стремяхме да проверим по някакъв начин теорията си относно Норфък. Важното за нас, както забеляза Рут една вечер, докато седяхме в облицованата с плочки болнична стая в Дувър и се любувахме на залеза, беше, че „ако си изгубила нещо ценно, ако дълго си го търсила, но не си го намерила, не бива да се отчайваш. Имаш едно последно утешение — мисълта, че някога, когато пораснеш и получиш разрешение да се движиш свободно из страната, ако искаш, ще можеш да отидеш в Норфък и да си го откриеш“.

Мисля, че Рут имаше право. Норфък се бе превърнал в истинска утеха за нас, а това означаваше много повече, отколкото тогава си представяхме — затова и когато пораснахме, продължихме да говорим за Норфък, макар и с шеговит тон. Неслучайно години по-късно, когато двамата с Томи намерихме в един крайморски град в Норфък екземпляр на същата касета, която бях изгубила в Хейлшам, не го приехме само като нещо забавно, и толкова. Дълбоко в себе си и двамата усетихме някакъв тласък, почувствахме, че желанието ни отново да повярваме в онова, което бе тъй близо до сърцата ни в миналото, оживя.

Но аз се канех да ви разкажа за касетата със записите на Джуди Бриджуотър, озаглавена „След залеза“.

Първоначално е била дългосвиреща плоча (издадена през 1956 година), но до мен, разбира се, достигна касетата, а картинката на обложката вероятно е представлявала умалено копие на корицата на плочата. Джуди Бриджуотър бе облечена в пурпурна рокля от атлаз, която по тогавашната мода оставяше раменете й непокрити и тъй като тя седи зад плота на бар, вижда се само горната част на тялото й. Фонът напомня за Южна Америка: палми, мургави келнери в бели смокинги. Джуди е фотографирана от мястото на евентуалния барман, който може би й поднася коктейл. Тя гледа с дружелюбен и умерено съблазнителен поглед — ако флиртува, прави го съвсем леко и безобидно, като с човек, когото познава от години. И още една подробност: Джуди е опряла лакти на плота, а в ръката си държи димяща цигара. Тъкмо заради цигарата обгърнах касетата с такава тайнственост, още щом я купих на една от Разпродажбите.

Не знам как е било там при вас, но в Хейлшам настойниците ни се отнасяха с особена строгост към всичко, свързано с пушенето на цигари. Сигурна съм, че много биха се зарадвали, ако можеха да скрият, че на света съществува нещо такова като пушенето, но понеже подобна възможност не съществуваше, те ни четяха „конско“ всеки път, когато разговорите ни засягаха темата. Ако, да речем, ни показваха портрета на известен писател или политик, на който той държи цигара, тутакси прекъсваха часа. Дори се носеше слух, че в библиотеката ни липсват някои книги от литературната класика — като например романите за Шерлок Холмс, — защото главните герои в тях пушат твърде много, а ако в някое илюстровано издание или списание имаше скъсани страници, говореше се, че вероятно на тях е бил изобразен човек с цигара или лула в ръката. В часовете често ни показваха зловещи картинки, които показваха какво се случва с вътрешните органи на пушача. Ето защо въпросът, който Мардж К. зададе веднъж на госпожица Люси, предизвика толкова дълбок потрес.