Прокобата [bg]

Тази прекрасна жена се усмихна, но както казва старият Бъниан, „очите й влажнееха“19; на излизане, със свободата, с която се ползват любими прислужници, отбеляза:

— И сега милорд, да не вземете да добиете онзи невъзмутим вид. Да не станете като бюста си.

— Няма, Анабел — обеща той, сетне с най-благата си усмивка и най-омайния си тон се извърна към своята дама и продължи: — Е, Мария piangendo20, кога ще спре този порой и ще изгрее слънцето?

Тя не отвърна, но сияйните сфери под сключените й вежди вече просветваха по-радостно иззад диамантения си дъжд.

— А, виждам, че вече се прояснява, светъл лъч прониза хоризонта. Хайде, любима моя, защо се забави тъй дълго да изпълниш молбата, която се съдържаше в писъмцето ми?

— Скъпи, скъпи Артър, нима забрави, че се срещнахме в пурпурния салон преди няма и половин час? Ти почти не ме докосна, говореше и изглеждаше тъй странно, съвсем различно от сега… не беше тъй блед и изпит.

— Сигурно съм бил по-красив — с малко подигравателна усмивка допълни той.

— Не, Артър, такъв те обичам много повече. Но не мога да кажа къде е разликата; очите ми ще да са били необяснимо заблудени; изглеждаше здрав, свеж и жизнен. В живота си не съм те виждала такъв, а тези ръце, о, господарю мой, как са изтънели пръстите ти. Дори пръстените ти не могат да се задържат, а аз съвсем ясно си спомням как веднъж-дваж прокара длан през челото си, върху нея попадна лъч светлина и скъпоценностите по ръката ти заискриха ослепително.

Херцогът доби тревожен вид.

— Небивалици, дете, бълнуваш.

— Невъзможно, Артър, ето ти нагледна демонстрация. Помниш ли как стисна ръката ми прекалено силно?

— Стиснах ръката ти прекалено силно! — стъписа се той. — Каква работа си имала тъй близо до мен? Кажи ми, скъпа моя, много ли бях любезен? Много сърдечен? Много любящ? За Бога, ако кажеш да… — Замълча, като че нещо силно го развълнува.

— Не, господарю, всъщност съвсем не. Равнодушието ти много ме натъжи, а когато стисна ръката ми, стори ми се, че го правиш повече от гняв, нежели от нежност, защото тези белези останаха като знак. — И тя му показа понатъртените си от пръстените пръсти.

— Добре, това ме успокоява, но все пак е било грубо и невнимателно. Как съм могъл да нараня такава красива и деликатна ръка? — Сграбчи я и най-топло я притисна към устните си. Мери се усмихна през сълзи.

— Значи не ме мразиш до дън душа, благородни ми Артър? — попита го тя, но с тревога в погледа. — Къде е Финик? Няма ли всеки миг да нахлуе?

— Сега не, сега не, Мери. Но бих искал да зная, любима моя, какви думи използвах в нашия странен разговор в пурпурния салон? Не се изненадвай от въпроса ми. Може би всичко това сега ти изглежда напълно неразбираемо, но някой ден мъглата може да се разсее. Кажи ми най-напред как те посрещнах.

— Много хладно, Артър. Бях готова да се хвърля на врата ти, но това бе невъзможно. Първият ти поглед ме отблъсна и ужасно ме обърка. Беше като ледена струя във врящо масло.