Да започнем отначало

— Разбира се, че няма, господин Конъли, никога не бих постъпил така с Тес — започна да заеква тогава Себ.

— Не говорех за внучката ми, а за картите — отвърна с кръвнишки поглед дядо ми.

Беше много стресиращо. Стана още по-зле, когато сестрите влязоха и конфискуваха пистолета, понеже бил опасно оръжие, а Себ спечели две игри. Не съм сигурна кое беше по-лошото — загубата на пистолета или загубата на покер, но така или иначе дядо не бе щастлив. Затова оттогава не съм споменавала случката, тъй като мислех, че ще е най-добре, ако всичко бъде забравено.

Сега, очевидно, беше забравено. Напълно.

— Себастиан? Никога не съм виждал никакъв Себастиан — гърми гласът на дядо, докато чисти лулата с устройството за почистване, все едно пълни дулото на оръдие.

Чувствам леко безпокойство. Да се надявам, че е забравил играта на карти е едно, но да забрави, че е виждал Себастиан, съвсем друго нещо. Но пък паметта на дядо напоследък все повече се влошава. Първоначално смятахме, че е от възрастта, но когато мама и татко дойдоха да го видят няколко седмици преди да отлетят за Австралия, една от сестрите ги повика да поговорят. Няколко от тях забелязали, че колкото повече остарява, толкова по-объркан изглежда, и решили, че може би има начални признаци на Алцхаймер. Дори предложили да го заведат на преглед.

Когато мама сподели с мен, отказах да повярвам. Предположих, че просто понякога не може да си спомни името ми, а не че не ме познава. Но това не е нищо. Много хора не помнят имена.

Сега обаче започвам да се чудя дали не е истина. Може би положението е доста по-сериозно, а аз просто не искам да го приема.

— Напротив, виждал си го. Той е американец, не помниш ли?

В този случай не само неговата памет ме тревожи. Същото ми се случи вчера и с Фиона. Нещо като дежа вю.

— Ооо, американец значи? — възкликва Филис. — През войната имах връзка с един американец. Казваше се Джони Джеймс, едно високо момче с рижава коса и усмивка колкото целия щат Тексас. Подаряваше ми копринени чорапи, тъй че не се налагаше да изправям ръбовете постоянно… — унася се в спомени тя.

Дядо й отправя страшен поглед, който казва, че не му се слуша за Джони Джеймс и неговите чорапи. За моя изненада, тя моментално схваща намека.

— Е, аз най-добре да си вървя — казва бързо, — имам да бродирам цяла калъфка за възглавница. — И като ми намига и стиска ръката ми, бързо излиза от стаята.

Обръщам се към дядо.

— Играхте покер… и той спечели — опитвам се отново да му припомня, макар и с неохота. Семенцето на безпокойството започва да покълва.

Дядо Конъли изглежда слисан и малко ужасен.

— Признавам, че паметта ми не е толкова добра, както преди, но това щях да го помня. — Той ми дава използвания шиш за почистване на лула, аз вадя от пакета на масата нов и му го подавам. Приличам на сестра в операционна, която подава на хирурга скалпел. — Е, за какво си дошла — за да ме ободриш или да ме умориш, като ми говориш долни клевети за уменията ми на покер? — гледа ме над рамките на очилата си, както правеше, когато бях непослушна и аз отново се чувствам като петгодишно момиченце.