Да започнем отначало

— Дойдох да те видя — протестирам.

— Добро момиче! — смига той и аз се усмихвам, въпреки че не искам.

— Освен това, за да те уморя ще трябва много повече от това.

— Същото казват и сестрите — смее се той, бърка в джоба и вади кесийка с тютюн. Започва да тъпче лулата си. Виждала съм го да прави това милион пъти, но действието все още е пленително. Той е толкова точен и внимателен! Когато бях дете ми казваше, че трябва да мисля за пълненето на лула като за семейство от трима човека.

Спомените започват да се въртят в главата ми като забързан филм: аз съм малко момиченце, седнало на коленете му, а той ми говори: „Първо почукваш тютюна внимателно, както прави детето. — Взема пръста ми и потупва нежно меките трошици. — Сетне отново пълниш и натискаш по-силно, както би направила майката — и, вземайки пръста ми, натиска по-силно. — И накрая пълниш за последен път и натискаш много силно, все едно си бащата. — При тези думи хваща палеца ми със своята голяма ръка и натиска силно върху тютюна.“

— Подай ми един от онези кибрити — нарежда сега дядо и аз се обръщам, за да видя малка купа, пълна с различни кутийки с всякакви размери и форми.

— Дядо! Не може да пушиш тук, ще те изхвърлят! — предупреждавам го шепнешком.

— Де този късмет — мърмори той.

Предавам се.

— Добре, но само този път, и ще отворя прозореца.

Отивам към прозореца, отварям го, а сетне вземам кутийката кибрит. На нея пише „Савой“. Става ми неочаквано тъжно. Дядо често ходеше на всички тези прочути места, когато работеше на Савил Роу. Сигурно му е тежко и трудно тук.