Сянка и кост

– Дар? Значи гришаните не се различават от крепостните, така ли?

– Всички ние служим някому – отвърна и аз с изненада долових сурова нотка в гласа му. После продължи: – Царят ще очаква доказателство.

Имах чувството, че ме хвърли в ледена вода.

– Но аз не знам как да...

– Не съм и очаквал това от теб – спокойно отвърна той, пристъпвайки бавно подир последните облечени в червено Корпоралки, които изчезваха през широко отворените двери.

Излязохме на покритата със ситен чакъл алея под късните лъчи на превалящото следобедно слънце. Едва успявах да си поема дъх. Имах чувството, че ме водят към моето лобно място. „Ами ако наистина е така?“ – рекох си в пристъп на ужас.

– Така не е честно – прошепнах гневно. – Не знам какво си мисли царят за мен и за моите способности, но не е справедливо да ме изправите пред всички и да очаквате просто... да го направя.

– Надявам се да не очакваш от мен справедливост, Алина. Тя не е сред силните ми страни.

Впих поглед в него. Какъв извод се очакваше да си направя от думите му?

Тъмнейший сведе поглед към мен.

– Нали не мислиш, че изминахме целия този път, само и само да те направя за смях, да изложа и двама ни?

– Не – признах.

– Сега вече нищо не зависи от теб, нали? – продължи той, докато минавахме през тъмния тунел от сплетени клони. И това беше истина, макар и не твърде успокоителна. Нямах друг избор, освен да му се доверя и да се надявам, че знае какво прави. Внезапно ме споходи неприятна мисъл.

– Пак ли ще ме порежете? – попитах.

– Съмнявам се да се наложи, но всичко зависи от теб.

Това никак не ме успокои.

Опитах да укротя бесните удари на сърцето си, но още преди да съм усетила, вече изкачвахме белите мраморни стъпала към Великия царски дворец. Докато прекосявахме просторната входна зала и вървяхме по дългия коридор, покрит с огледала и позлата, се замислих колко се различаваше този палат от Малкия дворец. Накъдето и да се обърнех, виждах мрамор и позлата, високи стени в бяло и бледосиньо, искрящи полилеи, лакеи в ливреи и полиран паркет, образуващ сложни геометрични фигури. Не че не беше красиво, но цялата тази пищност и разкош ме уморяваха. До този момент мислех, че виновна за гладуващите селяни и жалките войнишки дажби е Долината на смъртната сянка. Но сега, минавайки покрай едно декоративно дърво, изработено цялото от нефрит и инкрустирано с диаманти, вече не бях толкова сигурна.

Тронната зала бе с височина от три етажа, а върху всеки прозорец блестеше двуглавият орел. По цялата ù дължина беше опънат бледосин килим, стигащ чак до повдигнатия на няколко стъпала трон, около който се тълпяха придворните. Много от мъжете носеха военна униформа: черни панталони и бели мундири, отрупани с ордени и ленти. Жените блестяха в бални рокли от лазурна коприна с малки буфан ръкави и дълбоки деколтета.

От двете страни по дължината на килима стояха гришаните, строени според ордените, към които принадлежаха.