Сянка и кост
- Автор: Бардуго Лей
- Серия: Гриша #1
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Переводчик: Анелия Янева
- Жанр: Роман, новелла
Электронная книга - «Сянка и кост». Краткое содержание книги:
Минахме през входната зала и попаднахме в шестоъгълно помещение с четири дълги маси, подредени на квадрат в центъра. Стъпките ни кънтяха по каменния под, а масивният златен купол сякаш се рееше на немислима височина над главите ни.
Тъмнейший дръпна настрани една от прислужниците – възрастна жена в гарвановочерна рокля, и заговори с приглушен глас. Накрая леко се поклони и си тръгна, следван от своите хора.
Усетих как в мен се надига раздразнение. С Тъмнейший бяхме разменили само няколко думи след оная нощ в хамбара, той така и не ми подсказа какво да очаквам, като стигнем Малкия дворец. Но сега нямах нито кураж, нито сили да хукна подире му, затова покорно последвах жената в черно през друга двукрила врата към една от малките кули.
Щом зърнах стръмните стълби, които ме чакаха, едва не загубих самообладание и не ревнах. „Ами ако помоля да ме оставят направо в коридора“ – жално си помислих. Вместо това обаче опрях ръка на резбованата колона и се потътрих нагоре. Вдървеното ми тяло се противеше на всяка крачка. Канех се, щом стигнем горе, да се тръшна и да заспя, но прислужницата продължи по коридора. Отминавахме стая подир стая, докато не стигнахме покои, пред чиято отворена врата ни чакаше друга униформена прислужница.
Смътно ми се мярна просторна стая, тежки златисти завеси, разпален огън в красиво облицованата с плочки камина, но единственото, което ме интересуваше в момента, бе огромното легло с балдахин.
– Какво ще обичате? Да ви донеса ли нещо за ядене? – попита възрастната жена. Поклатих глава. Имах нужда само от сън.
– Много добре – каза тя и кимна на прислужницата, която направи реверанс и изчезна по коридора. – Тогава ще ви оставя да си починете. Не забравяйте да заключите вратата.
Примигнах смаяно.
– Само като предпазна мярка – поясни жената и внимателно притвори вратата след себе си.
„Предпазна мярка срещу какво?“ – запитах се. Но бях прекалено изтощена, за да мисля за това сега. Ето защо заключих вратата, свалих кафтана и ботушите и се строполих върху леглото.
ГЛАВА 6
СЪНУВАХ, ЧЕ СЪМ пак в Керамзин, промъквах се по чорапи из помръкващите коридори и се опитвах да открия Мал. Чувах как ме вика, но гласът му идваше отдалеч и все не можех да го стигна. Накрая се качих чак до последния етаж и застанах пред вратата на старата синя спалня, където двамата обичахме да седим в прозоречната ниша и да гледаме към ливадите.
Чух Мал да се смее. Отворих вратата... и изпищях. Навсякъде бе опръскано с кръв. Волкрата бе кацнала на прозореца, а когато се обърна към мен и разтвори ужасната си паст, забелязах, че очите ù са кварцовосиви.
Подскочих и се събудих, сърцето ми думкаше в гърдите, огледах се ужасена. За момент не можах да си спомня къде се намирам. После простенах и паднах тежко върху възглавниците.
Тъкмо бях започнала пак да задрямвам, когато някой задумка по вратата. – Махай се! – избоботих изпод завивките. Думкането обаче стана още по-силно. Надигнах се и усетих как цялото ми тяло се противи. Главата ме болеше, а когато опитах да стана, краката не ми се подчиниха.
– Добре де! – провикнах се. – Идвам! – Тропането по вратата престана.
Потътрих се към вратата и посегнах да отключа, но в последния момент се поколебах. – Кой е?
– Нямам време за това сега – сопна се женски глас зад вратата. – Отваряй!
Веднага!
Вдигнах рамене. „Ще ги оставя да ме убият или да ме отвлекат, да ме правят каквото искат. Изобщо няма да се противя, стига да не се налага пак да яздя или да се катеря по стълби.“
Едва успях да отключа и някой силно блъсна вратата, вътре влетя момиче, избута ме настрани и взе да оглежда с преценяващ поглед първо стаята, а после мен. Нямаше спор – беше най-красивото момиче, което някога съм виждала. Вълнистата ù коса имаше наситен бакъренокестеняв цвят, а
ирисите ù бяха огромни и златисти; кожата ù бе толкова гладка и съвършена, сякаш изящните ù скули бяха изваяни от мрамор. Носеше кафтан с кремав цвят, избродиран със златна сърма и обточен с червеникави лисичи кожи.
– В името на вси светии! – възкликна тя. – Ти изобщо къпала ли си се някога? И какво е станало с лицето ти?
Цялата пламнах и посегнах към отеклата си буза. Сигурно беше минала седмица, откакто бях напуснала военния лагер, и значително по-дълго, откакто се бях къпала и ресала за последен път. Цялата бях покрита с кал и кръв и вонях на конска пот.