Сянка и кост

Мислех за това по целия дълъг път през парка към Малкия дворец. Вече се спускаше здрач и прислужниците палеха фенерите, очертаващи централната алея. Когато поехме нагоре по стълбите към моята стая, стомахът ми вече беше свит на топка.

Седнах край прозореца и се загледах към парка. Докато аз се реех в мислите си, Женя позвъни на прислужницата и я проводи да намери шивачка и да донесе поднос с вечеря. Преди да отпрати момичето обаче, тя се обърна към мен:

– А може би предпочиташ да изчакаш, за да вечеряш по-късно с останалите от Гриша? – попита.

Тръснах глава. Бях твърде изтощена и преизпълнена с вълнения, за да понеса присъствието на още една тълпа.

– Но ти ще останеш, нали? – попитах.

Тя се поколеба.

– Разбира се, не си длъжна – побързах да добавя. – Сигурно искаш да вечеряш с всички останали.

– Никак даже. Вечеря за двама значи – каза властно тя и прислужницата се втурна да изпълнява нареждането ù. Женя затвори вратата след нея, после се отправи към малката тоалетка, за да подреди вещите върху нея: гребен, четка, перодръжка и мастилница. Не ги бях забелязала досега, явно някой ги бе донесъл тук специално за мен.

Все още с гръб към мен, Женя проговори:

– Алина, тъй като утре започва обучението ти, трябва да си наясно с едно... Корпоралки не се хранят заедно с Призоваващи. Етералки не сядат на една маса с Фабрикатори, а...

Внезапно ù се ядосах.

– Виж какво, ако не искаш да останеш с мен за вечеря, обещавам да не роня сълзи в супата от мъка.

– Не! – възкликна тя. – Изобщо не става дума за това! Просто се опитвам да ти обясня какъв е редът тук.

– Забрави.

Женя изпъшка отчаяно.

– Нищо не разбираш. За мен е голяма чест да съм поканена на вечеря с теб, но останалите гришани може да не го одобрят.

– Защо?

Женя въздъхна и се отпусна на един от дърворезбованите столове.

– Защото аз съм галеница на царицата. Защото те не ценят онова, което върша. И по още куп други причини.

Зачудих се какви ли са другите причини и дали имат нещо общо с царя.

Спомних си за лакеите в ливреи, които стояха при всяка врата на Великия царски дворец, всичките облечени в бяло и златно. Какво ли ù беше на Женя да живее отделена от себеподобните си, но и без да е придворна?

– Странно – казах след малко. – Винаги съм си мислела, че се живее много по-леко, ако си красив.

– О, наистина е така – отвърна Женя и се разсмя.

Не можах да се удържа и също се разсмях. Прекъсна ни почукване на вратата и шивачката скоро ни намери ново занимание с всичките си мерки и проби. Когато жената най-накрая приключи и взе да събира муселина и карфиците, Женя шепнешком се обърна към мен:

– Още не е прекалено късно. Все пак можеш...

– Синьо – прекъснах я твърдо, въпреки че стомахът ми пак се сви. Шивачката напусна и ние съсредоточихме цялото си внимание върху вечерята. Храната не беше чак толкова необичайна, колкото очаквах – беше същата, каквато поднасяха на празник в Керамзин: пюре от грах, печена яребица в мед и пресни смокини. За първи път в живота си се чувствах толкова гладна, че накрая едва не облизах чинията.